Сюзън потрепери. Рейчъл ми отговори:
— Мисля, че не го съзнаваха. Но подсъзнателно за тях това беше нещо като драматизация на начина, по който искаха да е устроен света.
— Кой ти взе дрехите? — попита Сюзън.
— Майката. Предполагам, че искаше да ме унизи. Тя накара Лорънс и другия, който работеше за тях, да ме съблекат още когато ме затвориха в стаята.
— Чудя се дали това не е било също и заради Лорънс — каза Сюзън.
Рейчъл пийна още малко уиски. Тя задържа част от него в устата си докато гледаше Сюзън.
— Може би. Не бях помислила за това. Може би тя имаше известна представа, че той не е съвсем нормален в сексуално отношение. Сигурно мислеше, че добрата възможност да ме изнасили без усложнения, която му се предоставяше, може да му помогне.
Тя си изпи чашата. Сипах й още малко без да я питам. Тогава се обади Сюзън:
— Ти не ни разказа много за това как си се чувствала при това положение. Просто ни каза какво се е случило. Може би ще е добре да го споделиш с нас, за да ти олекне.
— Не знам — каза Рейчъл. — Научила съм се много строго да контролирам чувствата си. Може би като него — тя посочи с глава към мен. — Просто така трябваше, като се има предвид моята дейност. Ще пиша за тези чувства. Мога да пиша по-добре, отколкото да говоря. Знам, че да си заложник е унизително и обидно преживяване. Да си в чужди ръце. Да не можеш да разполагаш със себе си е много разрушително за личността и много страшно, ужасно… Не знам как да го кажа, ужасно е…
— То разрушава себеуважението на човека — каза Сюзън.
— Да — каза Рейчъл, — чувстваш се без всякаква стойност. Точно това е. Чувстваш се достоен за презрение — все едно, че си заслужил да те малтретират. Като че ли е твоя вината, че си там, където си.
— Предполагам, че сексуалното малтретиране само засилва това чувство — каза Сюзън.
Рейчъл кимна. Аз си отворих още една бира и я изпих почти цялата. Не можех да участвам пълноценно в този разговор. Само посочих бутилката с бира на Сюзън, но тя поклати отрицателно глава.
Рейчъл се обърна и ме погледна. Пийна още малко уиски и вдигна чашата си към мен.
— А ти… — за първи път тя леко заваляше думите. — Има някои неща, които трябва да ти кажа. А те не са лесни за казване. Докато лежах във ваната ти и се опитвах да отмия част от тази мръсотия, си мислех какво и как да ти кажа.
Тя погледна към Сюзън.
— Може би и ти ще ми помогнеш, може би разбираш какъв е проблемът ми.
Сюзън се усмихна.
— Ако трябва, ще се намеся — каза тя. — Предполагам, че няма да се наложи.
— Има много неща, които няма нужда да бъдат казвани — забелязах аз.
— Но тези неща трябва да се кажат — настоя Рейчъл. — През цялото време знаех, че ако някой изобщо ме намери, това ще си ти. Когато си фантазирах как ще ме спасят никога не си представях полицията, а винаги теб.
— Аз имах повече основания — казах аз.
— Да, или поне си си представял, че имаш, защото си се възприемал като отговорен за мен.
Не казах нищо. Бях си изпил бирата. Станах, взех си още една бутилка, отворих я, а после се върнах и седнах при тях.
— Ти го направи точно както очаквах. Разби вратата, застреля двама души, вдигна ме и ме отнесе. Тарзан, царят на маймуните — каза тя.
— Мозъкът ми е малък. Трябва да компенсирам с нещо — отвърнах.
— Не. Мозъкът ти не е малък. Ако беше така, нямаше да ме откриеш. А след като ме намери, сигурно трябваше да постъпиш точно така. Всъщност само така можеше да постъпи. Ти не можа да останеш безучастен, когато искаха да ме изхвърлят от застрахователната компания. Това поставяше под въпрос мъжкото ти достойнство. Аз смятах и сега смятам, че това е тъжно и ограничаващо. Но ти не можеше да оставиш тези хора да ме отвлекат. Това също засягаше мъжкото ти достойнство. Така че това, което не одобрявах и не одобрявам, в този случай е причината да съм в безопасност. Може би на това дължа живота си.
Тя спря да говори. Аз не казах нищо. Сюзън седеше, мушнала петите си зад напречната дъска на стола. Коленете й бяха прибрани, а тя се беше навела напред и, подпряла брадичка на левия си юмрук, гледаше Рейчъл. От нея просто се излъчваше интерес към хората. Усещаше се във въздуха.
Рейчъл пийна още малко уиски и продължи:
— Това, което се опитвам да направя е да ти благодаря. И да го кажа толкова искрено, колкото мога. Благодаря ти. Докато съм жива ще помня мига, в който влезе в стаята и ме намери… когато ги уби, а аз бях доволна… а после дойде при мен, ние се прегърнахме и винаги ще помня, че се разплака.
— Колко искаш, за да не казваш за това? — попитах аз. — Разваля ми имиджа.
Тя продължи без да спира:
— И в известен смисъл винаги ще те обичам заради тези моменти.
Чашата й беше празна. Аз я напълних.
— Но аз съм лесбийка и феминистка. Ти въпреки всичко въплъщаваш много от онова, което трябва да продължавам да презирам. — Тя се затрудни докато произнасяше последните думи. — Аз продължавам да не те одобрявам.
— Рейчъл — казах аз, — бих ли могъл да уважавам някого, който ме одобрява.
Тя стана от масата и тръгна бавно и внимателно покрай нея. Дойде до мен и ме целуна, като държеше лицето ми в ръцете си. После се обърна, отиде в спалнята и заспа на леглото ми.
Точно бяхме разчистили масата, когато дойдоха полицаите.
32
Те останаха доста време. Бяха много хора: шефът на Белмонтския участък и двама полицаи от Белмонт; един човек от областната прокуратура в Мидълсекс; Кронин, оня простак от областната прокуратура в Съфък; Куърк и Белсън.
Кронин искаше насила да измъкне Рейчъл от леглото, а аз го предупредих, че ако го направи, ще го пребия. Той каза на Куърк да ме арестува, а Куърк му отвърна, че ако не кротува, ще трябва да ги чака в колата. Лицето на Кронин стана аленочервено, той се опита да каже нещо, но Куърк го изгледа и той млъкна.
Съгласихме се, че може аз да им дам показания сега, а за показанията на Рейчъл Уолъс да изчакат до сутринта. Беше късно, когато си тръгнаха. Кронин ме погледна накриво и каза, че ще ме запомни. Изказах предположението, че няма да може, като се имат предвид умствените му възможности. Сюзън каза, че й е било приятно да се запознае с тях и им пожела весела Коледа. Куърк й стисна ръката, Белсън духна малко пушек към мен и всички си тръгнаха.
Сюзън и аз седнахме на дивана в дневната. Огънят почти беше загаснал — само няколко въгленчета тлееха в сивата пепел.
— Прекарахме много време тук през последните няколко дни — каза Сюзън.
— Има и по-лоши места — забелязах аз.
— Всъщност, по-хубавите не са много.
— Можем да прекараме още доста време тук, защото тя спи на леглото ни.
— Върховна саможертва — рече Сюзън.
— Можем да помислим как да се възползваме от това — казах аз.
— Днес е трябвало да убиеш двама души.
— Да.
— Това тревожи ли те?
— Да.
— Искаш ли да поговорим за него?
— Не.
