— Значи се оказа Инглиш?
Аз кимнах. Тя прокара пръсти през косата ми сякаш разрошва козината на куче.
— Как беше онази стара песен? — попита тя. — „Разтърсващ Джо Ди Маджо, искаме да си на наша страна“.
— Да, като изключим, че някъде тук пеехме: „Кой е по-добър от брат си Джо? Доминик Ди Маджо!“
Тя отново потърка главата ми.
— Все пак е добре — каза тя. — Защото искам точно ти да си на моя страна, красавецо.
— Само приказваш така, защото Ди Маджо го няма тук.
— Прав си. — отвърна тя.
31
Докато Рейчъл беше в банята, аз сготвих боб с червен пипер и ориз. Сюзън извади останалия царевичен хляб, а аз нарязах зелени чушки и лук. Когато Рейчъл най-после дойде да вечеряме, беше си сложила от грима на Сюзън и едни нейни дънки, както и една моя фланела, която й беше доста голяма. Ръкавите бяха навити и образуваха обемисти рула над лактите. Косата й беше измита, изсушена и изглеждаше съвсем права.
— Искаш ли още малко уиски? — попитах аз.
Тя кимна.
Сипах й още малко с лед, а тя седна на масата и отпи от него. Сервирах боба и ориза с нарязаните зеленчуци, а отгоре прибавих малко нарязани консервирани домати. Сложих на масата и една чиния с настъргано сирене „Чедър“. Ние със Сюзън пихме бира с яденето. Рейчъл остана на уиски. Както и мартинито, които пиеше, когато се срещнахме за първи път, уискито изглежда нямаше никакъв ефект върху нея.
Първите няколко минути почти не говорехме. Рейчъл ядеше бързо. Когато почти привърши, тя каза:
— Джули е дъщеря на тази жена, знаеше ли това?
— Да — отвърнах аз.
— Отвлякоха ме заради нея, нали разбираш?
— Така си помислих.
— Искаха да ме накажат за това, че съм развратила тяхното момиче. Искаха да ни разделят. Искаха да са сигурни, че никой никога няма да ни види заедно с Джули. Мисълта, че дъщеря й може да е лесбийка беше непосилна за тази жена. Струва ми се, че според нея, ако мен ме нямаше Джули щеше отново да стане нормална.
Тя произнесе думата „нормална“ с доста хаплив тон.
— Значи не е имало нищо общо с книгите ти? — попита Сюзън.
— Може би и това имаше значение — каза Рейчъл. — Особено за мъжа. Мисля, че за него беше по- удобно, ако отвличането е в името на някаква кауза. Той го нарече политически акт.
— И какво смятаха да правят с теб? — попита Сюзън.
— Не знам. Струва ми се, че и те не знаеха. Мисля, че онзи, който всъщност ме отвлече, едрият, който работеше за тях…
— Минго — казах аз. — Минго Мълреди.
— Мисля, че той искаше да ме убие.
— Разбира се — забелязах аз. — Ако останеше жива, щеше да бъдеш опасен свидетел.
Рейчъл кимна.
— Те не криеха кои са. Видях ги всичките и те ми казаха, че са семейството на Джули.
— Лошо ли се държаха с теб? — попита Сюзън.
Рейчъл погледна към чинията си. Беше празна.
— Искаш ли да ти сипя още? — попитах аз.
Тя поклати глава.
— Не, благодаря, много е вкусно, но наистина се нахраних, благодаря.
— Още едно уиски?
— Знаеш ли, това повтаряш непрекъснато откакто дойдох тук. Сигурно имаш голяма вяра във възстановителните му качества.
— Опитвам се да бъда внимателен с теб — отвърнах.
— Знам — каза Рейчъл. — Отговорът е да. Искам да ми сипеш още едно. Аз също имам голяма вяра във възстановителните му качества.
Сипах й.
— Чудя се защо не ме убиха. Страхувах се, че ще го направят. Лежах там в тъмното и всеки път когато идваха си мислех дали не идват да ме убият.
— Сигурно не им е стискало — забелязах аз. — Сигурно са искали да се измъкнат по някакъв начин и да оставят Минго да го направи.
— По какъв начин.
— Ами можеха да напишат някакъв ултиматум и да го дадат на ченгетата. Някакъв неизпълним ултиматум. Тогава щяха да кажат, че те не са виновни, че не са имали избор; че е трябвало да го направят, за да спрат отровното ти влияние, защото властите са били измамени от Антихриста или от комунистите, или от Гор Видал, все едно от кого.
— Майката най-много искаше да ме убие — каза Рейчъл.
Тя погледна към Сюзън.
— Те не ме малтретираха в смисъл да ме измъчват или нещо подобно. Не бях вързана, нито ме биеха. Но майката искаше да ме унизи. А и синът, братът на Джули…
— Лорънс — казах аз.
— Да, Лорънс — тя потрепери.
— Какво правеше с теб Лорънс? — попита Сюзън.
Гласът й беше съвсем тих.
— Той идваше да ми носи храната, сядаше до мен на леглото и ме разпитваше за отношенията ми с Джули. Искаше всички подробности. Също ме опипваше.
— Боже Господи! — възкликнах аз.
— Мисля, че се възбуждаше, когато му разказвах как сме се любили с Джули. Казваше, че човек с неговото положение рядко има възможност да бъде с жена, че трябва да бъде внимателен, че е обект на всеобщо внимание и не може да рискува да бъде компрометиран от някоя жена. И ме опипваше.
Тя млъкна.
Съвсем тихо Сюзън попита:
— Той изнасили ли те?
— Не в истинския смисъл — отговори Рейчъл. Той… — тя спря за момент докато търсеше подходящите думи. — Той не можеше да ме изнасили в истинския смисъл на думата. Изглежда, че не можеше да получи ерекция.
— Сигурно майка му е казала да не прави така — казах аз.
Сюзън ме погледна неодобрително.
— А аз — продължи Рейчъл, като гледаше в чашата си, която беше наполовина пълна с уиски, — аз се опитвах да не говоря за Джули и за любене, защото знаех как ще му се отрази това, но когато не говорех за това, той започваше да ме заплашва. „Ти си в ръцете ми, казваше ми той. Мога да правя с теб всичко каквото искам, така че по-добре е за тебе да постъпваш както ти кажа.“ Той беше прав. Бях му в ръцете. Трябваше да правя това, което той ми кажеше. Беше нещо като парадигма на отношенията между мъжете и жените изобщо; едно положение, на което толкова дълго се бях противопоставяла и се опитвах да променя.
— Значи не само Лорънс, но и майка му участваше в това? — попита Сюзън.
— Да, и тя. Матриархат, който се опитва да не позволи на света да се промени и направи това, което винаги е била да изглежда маловажно или дори по-лошо, глупаво.
— Чудя се доколко са го съзнавали — казах.
