Полицаят с коремчето каза:
— За Бога, шефът ще ни убие. Тоя тип очисти двама души, единият от които е Лорънс Инглиш и си тръгва, а ние стоим и го гледаме, Фоли, тук има два трупа.
— Трябва да тръгвам — казах аз на Фоли.
— Добре, тръгвай — кимна ми той.
Колегата му каза:
— Фоли, ти да не си полудял?
Фоли приближи лицето си до лицето на стария полицай:
— Бени — рече той, — ти си свестен човек. Не си и лош полицай. Но не знаеш как да действаш, а си много стар, за да се научиш.
— Шефът ще ти вземе значката за това, а също и моята, задето съм те оставил да го направиш.
— Не е твоя вината, Бени. Ти не си могъл да ме спреш.
Майката на Инглиш се намеси:
— Ако вие оставите този убиец да избяга и позволите на тази пропаднала отрепка да тръгне с него, ще се погрижа до един да останете без значки.
Освен Фоли и Бени имаше още четирима полицаи. Един от тях беше слязъл долу да се обади по телефона. Друг подкрепяше мисис Инглиш. Останалите двама стояха и не знаеха какво да правят. Единият си беше извадил пистолета, но го държеше отпуснат встрани — вероятно беше забравил, че е в ръката му.
— Те убиха сина ми — каза тя. Гласът й беше равен и груб. — Тя твърде дълго бълваше мръсотия и поквара. Трябва да бъде спряна. Ние щяхме да я спрем, ако той не се беше намесил. Вие трябва да го направите. Тя е разложение, ракова гнойна язва.
Гласът й не се повиши, но от левия ъгъл на устата й се проточи струйка слюнка. Дишаше тежко през носа, но продължи:
— Тя развращаваше и унищожаваше невинни жени, като ги съблазняваше да вършат нечувани неща.
Носът й също потече.
— Фоли, ние тръгваме — казах аз.
Той кимна и си проправи път покрай Бени. Ние го последвахме. Рейчъл още беше завита с одеялото. Майката на Инглиш изкрещя срещу нас:
— Тя открадна дъщеря ми.
Единият от полицаите каза:
— За бога, Фоли, недей.
Фоли го погледна — очите му бяха гневни. Той слезе по таванското стълбище, а Рейчъл и аз вървяхме след него. В антрето на първия етаж стояха двете прислужници — мълчаливи и неспокойни. Полицаят на телефона говореше с някого от управлението и когато минахме покрай него, погледна към нас с широко отворени очи:
— Къде отивате, по дяволите? — попита той.
Фоли поклати глава.
— Фоли, шефът каза, че идва.
Ние продължихме напред. На вратата вдигнах Рейчъл на ръце — тя още беше боса — и я пренесох, като газех през дълбокия сняг, който ми стигаше до кръста. Стигнахме до полицейските коли отпред, сините им лампи се въртяха.
— Първата кола — каза Фоли.
Качихме се в нея — Фоли отпред, а ние с Рейчъл отзад. Той пусна сирената и потеглихме.
— Накъде? — попита Фоли.
— В Бостън — „Марлборо стрийт“ в края на „Арлингтън стрийт“ — казах аз.
Фоли остави сирената да вие през целия път и понеже нямаше друго движение освен полицейски коли и снегорини стигнахме за петнайсет минути. Той влезе в „Марлборо стрийт“ през „Арлингтън“ и спря в обратната посока на две врати от моя апартамент.
— Ако не сте тук, когато ви потърсим — каза Фоли, — следващата седмица ще работя в някоя автомивка.
Излязох навън с Рейчъл. Продължих да я нося. Погледнах Фоли и му кимнах.
— Добре — каза той.
Като излизаше от улицата, Фоли завъртя колата, блъсна я в снежните преспи и зави на 180 градуса, после завъртя още малко колелата и се плъзна по „Арлингтън стрийт“.
Занесох Рейчъл до входната врата на къщата. Облегнах се на звънеца, докато Сюзън попита: „Кой е?“ Отвърнах: „Аз“ — никога не пропускам да отговоря остроумно. Вратата избръмча, аз я бутнах и ние влязохме. Повиках асансьора с лакът, по същия начин натиснах и копчето на етажа и заблъсках по вратата с носа на ботуша си. Сюзън отвори и видя Рейчъл.
— О — каза тя, — това наистина е чудесно.
Влязохме вътре и аз оставих Рейчъл на дивана.
— Искаш ли да пийнеш нещо? — попитах.
— Да, много ми се пие — отвърна тя.
— Какво ще кажеш за едно уиски?
— Да, с лед, моля.
Още беше плътно увита в сивото одеяло. Отидох до кухнята и взех бутилка „Уайлд търки“, три чаши и кофичка с лед, а после се върнах при тях. Сипах по малко и на трима ни. Сюзън поддържаше огъня в камината — той вървеше добре с уискито. Всички пихме.
— Имаш ли нужда от лекар? — попитах аз.
— Не — каза тя, — не мисля. Не бях малтретирана по такъв начин.
— Искаш ли да поговорим за това? — попита Сюзън.
— Да — каза Рейчъл, — мисля, че искам. Смятам да говоря за това и сигурно ще пиша за това. Но точно сега най-много ми се иска да се изкъпя и да си облека чисти дрехи, а после може би да хапна нещо — тя отпи от уискито, — напоследък не се хранех много добре — каза тя и се усмихна леко.
— Разбира се — отвърнах. — Цар съм на готвенето.
Надигнах се, но тя каза:
— Недей. Останете за малко и двамата, докато си изпия питието.
Така че останахме седнали — аз и Рейчъл на дивана, а Сюзън на канапето — пиехме си уискито и гледахме огъня. Нямаше шум от улично движение и беше съвсем тихо, като се изключи пращенето на огъня и тиктакането на стария дървен часовник с куличка, който баща ми ми беше подарил навремето.
Рейчъл си изпи уискито и каза:
— Искам още едно, за да го взема със себе си в банята.
Аз й сипах, а тя ми благодари.
— Ако искаш ми дай дрехите си, веднага ще ги пусна в машината — предложи Сюзън. — Ланселот има тук всички съвременни удобства.
Рейчъл поклати глава.
— Не — каза тя, — нямам никакви дрехи, те ми ги взеха. Само с одеялото съм.
— Добре, тогава ще ти дам от моите дрехи.
Рейчъл се усмихна.
— Благодаря — каза тя.
Сюзън й показа къде е банята.
— Има чисти кърпи — каза тя. — Докато него го нямаше, аз домакинствах.
Рейчъл влезе в банята и затвори вратата. Чух как водата започна да тече във ваната. Сюзън седна при мен на дивана.
— Как си? — попита тя.
— Добре — отвърнах.
— Много зле ли беше?
— Да.
