28
Както винаги след голяма снежна буря, денят бе красив. Слънцето грееше, та се късаше, снегът беше още бял и нямаше улично движение. Хората и кучетата се разхождаха навсякъде и се държаха приятелски, след като бяха споделяли известно време принудителното пребиваване в затворени помещения.
Сюзън и аз се разходихме по „Бойлстън стрийт“ и нагоре по „Масачузетс авеню“. Тя си беше купила едно палто от миеща мечка с подплънки на раменете когато обикаляхме да търсим антики в Ню Хемпшир през ноември и го носеше с големи рошави ботуши и плетена шапка с голям помпон.
Прекарахме заедно два дни и половина и ако знаех къде е Рейчъл Уолъс, щях да се чувствам чудесно. Но аз не знаех. По-лошото беше, че предполагах къде е, но не можех да стигна до нея. Бях се обадил на Куърк и му бях разказал какво съм научил. Той не можеше да направи нищо срещу човек с влиянието на Инглиш без сериозно основание, а ние се съгласихме, че аз нямам такова. Казах му, че не знам къде е отседнала в момента Джули Уелс. Той не ми повярва, но бедственото положение със снега беше подлудило цялото полицейско управление, така че никой не дойде да ме разпитва с уреди за изтезания.
Сюзън и аз тръгнахме нагоре по „Бойлстън стрийт“, за да търсим отворен магазин и да купим малко бельо и може би една-две блузи. За мен беше истинско удоволствие да се разхождам с нея. По пътищата беше забранено всякакво движение. Не вървяха и влакове.
В „Сакс“ Сюзън си купи много елегантно бельо, както и дънки „Левис“ и две блузи. Бяхме се върнали на „Бойлстън стрийт“, когато тя ме попита.
— Искаш ли да се върнем вкъщи да пробваме бельото?
— Не мисля, че нещо ще ми бъде по мярка — забелязах аз.
— Нямах предвид теб — каза тя.
— По дяволите, трябва да отида там — заявих аз.
— Къде?
— Трябва да отида до Белмонт.
— Само за да не пробваме бельото ли?
Аз поклатих глава.
— Колко е далече — дванайсет или петнайсет мили? Ако ходя по три мили на час ще съм там след четири или пет часа.
— Сигурен ли си, че тя е там?
— Не. Но може би е там, а ако е така, това е донякъде по моя вина. Трябва да отида да проверя.
— Виновни са много други хора — и то много повече от теб. Особено тези, които са я отвлекли.
— Знам, но ако бях останал с нея, нямаше да я отвлекат. Сюзън кимна.
— Защо не се обадиш на полицията в Белмонт? — попита тя.
— Същото ще е като с Куърк. Те не могат просто да нахълтат там. Трябва да имат заповед за обиск. А за това трябва да има разумно основание за подозрение, а аз нямам такова и… ами, не знам, може да провалят всичко.
— Което означава, че искаш да го направиш сам.
— Може би.
— Дори и ако това изложи живота й на опасност.
— Не искам да я излагам на опасност. Имам по-голямо доверие на себе си, отколкото на всеки друг. Животът й е заложен на карта. Искам аз да поема отговорността.
— И защото искаш да си разчистиш сметките с хората, които са я отвлекли — каза Сюзън, — ти си готов да тръгнеш сам по следите й и да рискуваш цялата работа, заедно с живота и на двама ви. Само понеже някой е засегнал честта ти или поне ти мислиш така.
Аз поклатих глава:
— Просто не искам за операцията да отговаря никое ченге от Белмонт, което за последен път е арестувало двама деветокласници с унция мексиканско злато.
— А Куърк и Франк Белсън не могат да отидат, защото не е в техния район или нямат заповед, или и двете, така ли?
Аз кимнах утвърдително.
Завихме по „Арлингтън“ и тръгнахме по средата на светлата улица като в сцена от някакъв филм.
— Защо не намериш Хоук и не го вземеш със себе си.
Поклатих отрицателно глава.
— Защо не?
— Отивам сам.
— Така си и мислех. А ако нещо се случи с теб?
— Като например?
— Ами например, ако ти се промъкнеш там и някой те застреля. Ако си прав, имаш работа с хора, които са способни на това.
— Тогава ти ще кажеш на Куърк всичко, което знаеш. А на Хоук ще кажеш да намери Рейчъл Уолъс вместо мен.
— Аз дори не знам как да се свържа с Хоук. Трябва ли да се обадя в онзи спортен клуб, който е на брега?
— Ако нещо се случи с мен, Хоук ще дойде да види дали имаш нужда от нещо.
Бяхме на ъгъла с „Марлборо стрийт“. Сюзън се спря и ме погледна:
— Сигурен ли си в това?
— Да.
Тя поклати глава.
— Вие сте нещо като членове на религиозна секта. Имате свои ритуали и модели на действие, които никой друг не разбира.
— Кои ние?
— Хората като теб, Хоук, Куърк, оня щатски полицай, с който се срещна, когато отвлякоха момичето.
— Хийли ли?
— Да, Хийли. Като онзи малък треньор в спортния клуб „Харбър“. Всички вие. Вие сте така комплексно програмирани, както дивите самци и изобщо не притежавате здрав разум.
— Диви самци ли?
— Ако предпочиташ сиамски риби-борци.
— Предпочитам лъв или може би пантера.
Тръгнахме към моя апартамент.
— Предполагам — каза Сюзън, — че най-накрая ще се спрем на вола като компромисно разрешение. Не толкова силен, но почти толкова умен.
Сюзън се качи в апартамента ми. Аз отидох в мазето и взех още малко дърва за камината. Качих един наръч по задните стълби. Още беше рано следобед. После обядвахме. Гледахме новините по телевизията — забраната за движение още беше в сила.
— Поне почакай до сутринта. Можеш да тръгнеш рано.
— А дотогава?
— Можем да четем пред камината.
— А когато това ни досади, мисля, че можем да си играем на театър на сенките на стената. Виждала ли си моя петел?
— Никога не съм чувала да го наричат така — каза Сюзън.
Аз я прегърнах през рамото и я притиснах към себе си и ние започнахме да се кикотим.
Прекарахме останалата част от деня на дивана пред камината. Повече време посветихме на четене.
29
В седем и половина на следващата сутрин аз вече бях на път. Имах фенерче в страничния си джоб, в колана ми беше мушнат къс лост, а плановете на етажите бяха в джоба на ризата. Както винаги бях взел
