обратно към себе си и издърпа завивките върху нас. Сгуши се в леглото и продължи да лежи спокойно.
— Искаш ли да закусим рано или имаш други планове?
Тя притисна лицето си в рамото ми:
— Носът ми е студен — каза тя с приглушен глас.
— На твоите услуги — отвърнах.
Прокарах ръка по очертанията на тялото й и я потупах отзад. Тя сложи дясната си ръка върху долната част на гърба ми и се притисна малко по-силно в мен.
— Винаги съм си мислила — каза тя, като продължаваше да притиска лице в рамото ми, — че мъжете на твоята възраст имат проблеми със сексуалните си функции.
— О, разбира се, че имаме. Аз бях два пъти по-буен преди двайсет години.
— Сигурно са те държали в клетка — отбеляза тя.
Пръстите й се плъзнаха нагоре по гърба ми — прешлен по прешлен.
— Да — отвърнах, — но можех да стигам и през решетките.
— Сигурна съм, че е било така — все още със затворени очи тя вдигна глава и ме целуна с отворена уста.
Беше почти осем, когато отново се надигнах и взех душ. Сюзън също си взе душ, докато правех закуската и палех огън в камината. После седнахме пред нея и ядохме царевичен хляб, омесен с мляко и конфитюр от горски ягоди и пихме кафе.
В девет и петнайсет, след като изядохме хляба и конфитюра, а аз прочетох „Бостън глоуб“ и изгледах сутрешните новини по телевизията, се обадих в офиса си. Някой ми беше оставил телефонен номер, на който да се обадя.
Набрах номера и веднага се обади женски глас. Аз казах:
— Спенсър е на телефона. Съобщиха ми да се обадя на този номер.
А тя отвърна:
— Спенсър, аз съм Джули Уелс.
— Къде си? — попитах.
— Няма значение — отговори ми тя. — Трябва да се видя с теб.
— Все едно сме в някой стар филм на Марк Стивънс.
— Моля?
— И аз искам да те видя — казах. — Къде да се срещнем?
— Нали знаеш, че е обявено бедствено положение заради снега. Всичко е блокирано.
Това вече го нямаше в старите филми на Марк Стивънс.
— Ти определи някое място — предложих, — аз ще дойда там.
— Кафенето на „Паркър Хаус“.
— Кога?
— В девет и половина.
— Тогава до скоро виждане.
— Не искам никой друг да знае къде съм, Спенсър.
— Тогава ми кажи: „Провери да не те следят“, а аз ще ти отговоря: „Не се тревожи, ще внимавам“.
— Не, няма да ти го кажа. Точно това имам предвид.
— Добре, моето момиче, ще бъда там.
Затворихме едновременно. Сюзън беше в банята и се гримираше. Мушнах вътре глава и казах:
— Трябва да изляза и да поработя малко.
Тя правеше нещо в ъгъла на устните си с един дълъг и тънък предмет, който приличаше на молив.
— Ъхъ — отвърна ми и продължи да го прави.
Когато Сюзън се концентрира върху нещо, тя се концентрира напълно.
Обух си широките бели кадифени панталони и сложих тъмносинята вълнена риза, а също и ботушите. Сложих пистолета в кобура на кръста си. Облякох си якето и вдигнах пухената му яка, нахлузих плетената шапка, сложих си ръкавиците и излязох в бурята.
Като се изключи снегът, който продължаваше да вали силно, градът беше почти неподвижен. Нямаше автомобилно движение. Улиците бяха покрити със сняг, който може би беше дълбок шейсет сантиметра, а на места имаше преспи, които бяха достатъчно високи да покрият паркирана кола. „Арлингтън стрийт“ беше почти изчистена от снега и беше лесно да се ходи по нея. Завих надясно по „Бийкън“ и тръгнах нагоре по хълма, като се навеждах заради вятъра и снега. Дръпнах надолу шапката, за да покрия ушите и челото си. Не изглеждах много шик така, но човек понякога трябва да прави компромиси с природата. Появи се един грамаден жълт снегорин горе-долу с размерите на Роуд Айлънд, който си пробиваше път надолу по „Бийкън стрийт“. Нямаше нито хора, нито кучета, бяхме само аз, снегоринът и снегът. Когато снегоринът минаваше покрай мен, аз трябваше да се кача върху една преспа, за да не съм на пътя на изхвърляния сняг, но след като отмина беше много по-лесно да се ходи. Вървях по средата на „Бийкън стрийт“ с нейните стари и елегантни тухлени къщи от лявата ми страна и празното пространство на общинските земи отдясно. Добре виждах къщите, но на три метра от желязната ограда общинските земи изчезваха в снега и силния вятър.
От върха на хълма видях сградата на градския съвет, но не и златния купол. Всичко беше затворено. Пътят ми продължаваше надолу и сега беше по-леко за ходене. Когато стигнах до „Паркър Хаус“, на мястото където „Бийкън“ свършва при „Тримънт“, бях замръзнал и се чувствах малко странно в пустинната тишина на въртящия се около мен сняг.
Имаше хора, които се мотаеха във фоайето на „Паркър Хаус“, а кафенето от страна на „Тримънт стрийт“ беше почти пълно. Забелязах Джули Уелс, която седеше сама на маса за двама до прозореца и гледаше снега навън.
Тя беше облечена в дълга сребриста парка за ски, на която беше дръпнала ципа додолу, но не беше я съблякла; качулката беше отметната назад, а кожичките, с които беше поръбена, се бяха объркали с краищата на косата й. Под якето носеше бял пуловер с поло яка, и със златните си обици и дълги мигли имаше вид на момиче за милиони. Сюзън, обаче, беше безценна.
Аз вдигнах нагоре краищата на шапката в нормалното им положение според модата, а после тръгнах към масата й и седнах срещу нея.
„Паркър Хаус“ беше част от стария Бостън и нещо като институция. Беше преживяла трудни времена, а сега отново се връщаше на мода. Кафенето, обърнато към „Тремънт стрийт“, бе приятно място. Аз си разкопчах якето.
— Добро утро — поздравих.
Тя ми се усмихна без особено удоволствие и каза:
— Радвам се да те видя. Наистина не знаех на кого другиго мога да се обадя.
— Надявам се, че не ти се е наложило да ходиш дълго.
Дори за един олимпийски състезател по бързо ходене като мен беше малко неприятно.
— Някакъв човек ходи непрекъснато след мен — каза Джули.
— Не мога да го упрекна за това — отвърнах аз.
— Говоря сериозно. Видях го пред апартамента си. Следеше ме и когато отивах и се връщах от работа.
— Знаеш ли, че ченгетата те търсят.
— Заради Рейчъл ли?
Аз кимнах. Сервитьорката си приближи и аз си поръчах кафе и черен хляб. Пред Джули Уелс имаше чиния с омлет, от който тя беше хапнала съвсем малко. Сервитьорката се отдалечи с поръчката ми.
— Знам за полицията. Обадих се в моята агенция и ми казаха, че и там са ходили. Но те не биха ме следели навсякъде по този начин.
Аз вдигнах рамене:
— Защо не кажеш на ченгетата за този човек, който те следи? Ако е от техните, те ще знаят. Ако не е, ще проверят това.
Тя поклати глава.
— Не искаш ли да идеш в полицията? — попитах аз.
Тя отново поклати глава.
