— Почти нищо. Изслуша ме. Кимна. Когато свърших, той ми благодари и каза, че винаги е на разположение да поговорим пак, ако имам желание.
— Ти имаше ли желание?
— Казах му, че винаги имам желание да говоря.
Облегнах се на стола и се загледах в дъгата на отсрещната стена. Докато слънцето залязваше, отражението беше променило мястото и формата си.
— След това двамата са обядвали в центъра с Арни и Брукс Денучи — казах аз. — Арни им е казал, че няма да инвестира пари, ако Лайънел е замесен. И ако ти не си.
Тя сви рамене.
— Тогава те са нахълтали тук, за да те убедят да участваш, скарали сте се и някой от двамата те е ударил — продължих аз.
— Ейприл — уточни Патриша Ътли. — Беше побесняла. Каза ми, че това е най-големият шанс в живота й и тя няма да го изпусне. Говорихме дълго, но аз не отстъпвах. Те ме уверяваха, че ако се включа, всичко ще бъде без грешка — така се изрази Фарнсуърт, „без грешка“. Аз обаче им казах, че няма да се включа в никакъв случай, ако той участва. После се карахме още известно време и накрая аз им казах, че няма смисъл да спорим, и ги помолих да си тръгнат. Станах. Изпратих ги до вратата. И тогава Ейприл изведнъж започна да ме удря, без да каже нищо. Първо ми удари плесница, а после започна да ме бие с юмруци.
— Ти какво направи? — попитах.
— Отначало изпитах повече изумление, отколкото болка, вдигнах ръце да се защитя и отстъпих. Но тя продължи да ме удря.
— А какво направи Фарнсуърт?
— Нищо — отвърна Патриша Ътли. — Останах с впечатление, че и той се стресна. Не ми изглежда като мъж, който може да се справи с физическо насилие.
— И после какво стана?
— Тя изведнъж спря, обърна се и си тръгна, а Фарнсуърт излезе след нея.
— И това беше краят?
— Не. След няколко часа ми се обади по телефона, за да се извини. Каза, че за момент си е изгубила ума, както понякога става между майка и дете. Каза, че съм била като майка за нея.
— Ти прие ли извинението? Патриша Ътли отново сви рамене.
— И друг път са ме удряли. Освен това аз още изпитвам чувства към Ейприл. Както и ти. Иначе нямаше да бъдеш тук.
Кимнах.
— Тя каза ли нещо друго?
— Каза, че ако искам да участвам в „Момичето мечта“, тя ще намери начин да ни отърве от Лайънел.
— А ти какво каза?
— Че се опитвам да измисля как да я спася, ако вече не е твърде късно.
— Мисля, че е твърде късно — отвърнах.
— Но не си сигурен. И аз не съм. Казах й, че ако може да ми докаже убедително, че Лайънел наистина е излязъл от бизнеса и от живота й, ще говорим пак.
— Сериозно ли й го каза?
— По отношение на това, че ще говорим пак — отвърна Патриша Ътли. — Но не и за бизнеса.
— Обаждала ли се е после?
— Не.
Поех си въздух и го изпуснах продължително. Патриша Ътли се усмихна.
— Това прозвуча почти като въздишка — каза тя.
— Ако не бях толкова корав, наистина щях да въздъхна — отвърнах аз.
59
Беше доста приятно пролетно време, така че се върнах пеш до Уест Сайд, след като си тръгнах от дома на Патриша Ътли. Имах нужда от движение. От няколко дни не правех нищо друго, освен да седя, да гледам, да слушам и да кимам. Чувствах се като ръждясала манивела.
В парка имаше много кучета, от което се почувствах по-добре. Когато стигнах до сградата на Лайънел, Хоук го нямаше. Значи и Ейприл я нямаше. Помислих си да отида да притисна Лайънел, но се сетих, че ще имам проблеми с портиера, който вече знаеше, че съм измамник от Бостън, на когото не може да се вярва. Беше късно. Върнах се пеш през парка до хотела.
Когато се качих в стаята си, лампичката на телефонния секретар светеше. Хоук ми беше оставил съобщение на гласовата поща.
„Обадих се на мобилния ти телефон — гласеше то. — Но ти не вдигна. Реших, че не знаеш как да си прослушваш гласовата поща от него, така че не ти оставих съобщение. Ейприл излезе, качи се в колата си и пое на север, а аз я проследих. В момента карам след нея, южно от Хартфорд. Мисля, че се прибираме.“
Обадих се на мобилния телефон на Хоук.
— Да? — каза той.
— Продължавай да я следиш — казах. — Аз трябва да оправя още две-три неща тук, после ще се прибера с твоята кола и ще ти докарам нещата.
— Внимавай с колата — каза той.
— Ще се чуем — казах аз.
След като затворих телефона, си налях скоч със сода, отпих, погледнах през прозореца, изпуснах дълга и силна въздишка (макар и съвсем мъжествена) и разтърках врата си. На улицата под мен се виждаха коли — предимно таксита, — които бързаха към центъра, все едно наистина им беше важно да стигнат там. Погледах ги известно време, докато си пиех скоча.
Беше отличен момент да помисля отново с какво се занимавам. Мисленето не ми отне много време, защото нямах представа с какво всъщност се занимавам. Престъплението, което разследвах, беше убийството на Оли Демарс. Значи трябваше да се интересувам от него. Това и правех. Но истинската ми цел сякаш беше спасяването на Ейприл Кайл — за пореден път. Предполагам, че правех и това.
В едно бях сигурен — не напредвах особено в нито едно отношение.
Отидох до минибара за ново питие, после седнах с него на леглото и се обадих на Сюзън.
— Сам съм в хотелската си стая — оплаках се. — Пия скоч и въздишам тежко.
— Ще помогне ли секс по телефона? — попита тя.
— Вероятно.
— Добре — каза тя. — Радвам се, да бъда на услугите ви… всъщност кой се обажда, моля?
— А, чудесно — казах аз. — Играй си с мен и моето отчаяние.
— Ти никога не се отчайваш — отбеляза Сюзън.
— Досега — отвърнах.
— Разкажи ми — предложи тя.
Разказах й. Сюзън ме изслуша мълчаливо, като от време на време окуражително възклицаваше.
— И така — завърших, — имам един въпрос, докторе. Какво става с Ейприл?
— Ще ти спестя предварителното извинение, че не съм преглеждала Ейприл, така че не съм в състояние да дам точна диагноза — каза Сюзън.
— Благодаря, че ми го спести — отвърнах.
— Но мога да направя логично предположение — продължи тя.
— Моля те — казах.
— Вероятно ще ми се наложи да използвам термина „амбивалентен“ — предупреди ме Сюзън. — Ще го понесеш ли?
— Ти си психоаналитичка — отвърнах. — Така си говориш.
— Добре — каза Сюзън. — Мога да предположа, и биографията й го потвърждава, че тя изпитва дълбоко амбивалентни емоции по отношение на мъжете.
