излезете.
— Идеално — одобрих аз.
Двамата с Хоук тръгнахме към вратата.
— Трябва да съобщя, че идвате — обади се портиерът с извинителен тон. — За кого да предам?
— Отиваме на същото място, където влезе двойката преди нас — обясни Хоук. — Трябваше да се срещнем отвън, но закъсняхме.
— При мисис Ътли? — попита портиерът.
— Ътли? — повторих.
— Аха. Тя живее на последните два етажа.
Погледнах към Хоук.
— Те споменаха ли ти нещо за Ътли?
— Не.
— И на мен.
И двамата спряхме.
— Сигурен ли си, че отидоха при Ътли? — обърнах се аз към портиера.
— Абсолютно — отвърна той. Двамата с Хоук пак се спогледахме.
— Знаеш ли какво? — успокоих го аз. — Мисля, че е най-добре да се върнем в колата и да позвъним на Лайънел по мобилния телефон.
Хоук кимна.
— И аз така мисля. Портиерът, изглежда, се натъжи.
— Задръж двайсетачката — казах му аз. — Благодаря за помощта. Ще направим едно кръгче около сградата, докато се чуем по телефона. Сигурно не сме се разбрали.
Портиерът малко се развесели.
— Става — каза той. — Ако се върнете, ще се оправя с колата.
Той задържа вратата на Хоук, докато се качи, после бързо заобиколи колата, за да помогне и на мен, но беше късно. Вече бях седнал вътре. Затова той поне я затвори внимателно.
— Благодаря — казах аз.
Хоук потегли към парка, а чистачките плавно подновиха работата си по предното стъкло.
56
Корсети се обади към четири следобед.
— Движиш се в най-добрите кръгове на обществото — каза той. — Колата е регистрирана на името на Арнолд Фишър.
— Познаваш ли го?
— Да.
— Покрай работата? — попитах.
— Арии Фишър е финансистът на това, което е останало от фамилията Денучи.
— Това, което е останало? — повторих.
— Аха, някъде преди пет години здраво ги притиснахме. Прибрахме Дайън Денучи до живот. Оттогава семейният бизнес нещо не върви. Момчето му се опитва да го върти, но не се справя.
— Мисля да говоря с мистър Фишър — казах аз.
— Само ако дойда с теб — каза Корсети.
— И ме държиш за ръката? — уточних.
— Кажи ми защо се интересуваш от него. Казах му. И описах двамата мъже с костюмите. Когато свърших, Корсети каза:
— Единият е Арни, няма съмнение. Чудя се дали другият е бил Бружс.
— Брукс?
— Брукс Денучи, синът на Дайън.
— Брукс Денучи? — повторих. — Какво е това име?
— Старият винаги е искал да се издигне в обществото и да живее в Гринич — обясни Корсети.
— Можеш ли да уредиш среща? — попитах.
— Пак ще ти се обадя — отвърна Корсети и затвори. След известно време Ейприл и Лайънел излязоха от сградата и взеха такси. Потеглихме след тях на запад през парка, към жилището на Лайънел.
— Мафията? — попита Хоук.
— Сигурно — отвърнах и му разказах какво съм научил от Корсети.
— Все е нещо — каза той.
— Така е.
Продължихме да седим в колата пред кооперацията на Лайънел. Небето беше покрито с облаци и слънцето едва надничаше между тях. Когато Корсети ми се обади отново, вече беше залязло.
— Утре в единайсет сутринта — каза той. — Аз ще мина да те взема.
— Къде отиваме?
— На Двайсет и шеста улица — отвърна Корсети. — Между Седмо и Осмо авеню.
— Офисът на Арни? — попитах.
— Офисът на адвоката му.
— Много мило — отбелязах.
— Така е по-добре — каза Корсети. — Познавам ги, особено Арни. Ако го прибереш за разпит, той се затваря като мида, докато не дойде адвокатът му. Така или иначе, нямам с какво да го притисна.
— И това е вярно — признах аз.
— Ще те взема в десет и половина — каза Корсети.
Когато затворих, Хоук ме погледна.
— Стига ли толкова?
— За днес? Да. Да вървим да вечеряме.
— Първо коктейли, нали? — попита Хоук.
— Разбира се — отвърнах.
57
На сутринта оставих Хоук с колата под наем.
— Ако се наложи да избираш, следи Ейприл — наредих.
— Ще платиш ли глобата? — попита Хоук. — Ако паркирам на забранено място?
— В никакъв случай — заявих. — Хулиган такъв.
Хоук пак отиде при кооперацията на Фарнсуърт от другата страна на парка. Аз изчаках Корсети на Мадисън Авеню. Докато отивахме към центъра, той ме посъветва:
— Не го казвай изрично, но ако всички останат с впечатлението, че си ченге, няма да ни навреди.
Въпреки натовареното движение стигнахме лесно. Корсети използваше сирената по предназначение.
— Мислех, че това нещо се пуска само ако е наложително за изпълнението на полицейска задача — обадих се аз.
Корсети ме изгледа недоумяващо. После се ухили и отново пусна сирената, въпреки че този път дори нямаше други коли.
— А, сега разбирам — казах.
Когато пристигнахме, Корсети натика колата си на забраненото за паркиране място пред един невзрачен ресторант на 26-а улица. После влязохме в невзрачния вход до ресторанта. Качихме се в мърляв асансьор, който ни откара до третия етаж, и влязохме в офис, който напълно се вписваше в обстановката.
Една жена на около петдесет, облечена с безформена черна рокля, се обърна към нас.
— Чакат ви в конферентната зала.
После стана, за да ни заведе до залата, отвори ни вратата и отстъпи встрани. Вътре имаше четирима мъже, двама от които бях видял наскоро на Спринт Стрийт. Корсети влезе пръв и застана пред тях:
