отделни посивели косми. Вратът му беше малко отпуснат, но той винаги си е бил такъв. Изглеждаше щастлив, спокоен и в отлично здраве. Ако не беше Тай-Боп, който се тресеше в ритъма на музиката, която само той чуваше, човек можеше да си помисли, че Тони Маркъс е преуспяващ университетски преподавател.
— Единственият път, когато съм бил на топло за двайсет и пет години, беше заради теб — каза той.
— Но не остана вътре много дълго — отвърнах.
— Не беше по твоя вина — каза Тони.
— Естествено, че не — казах аз. — Ако зависеше от мен, щях да ти тресна доживотна присъда.
Тони се усмихна.
— Винаги казваш каквото мислиш. Зачаках да продължи.
— Освен това преди известно време ти помогна на дъщеря ми в Маршпорт — обясни той.
Продължих да чакам.
— Наскоро тя попитала Ленард дали ще убие някого, ако го помоли — каза Тони.
— „Тя“ в случая е Ейприл, нали така?
— Аха.
— Преди да убият Оли? — попитах.
— Аха.
— И какво казал Ленард, когато го попитала?
— Казал, че не работи на свободна практика, така че Ейприл трябва да се обърне към мен.
— И тя направи ли го?
— Не.
— Имаш ли представа кого е искала да убият?
— Не — отвърна Тони. — Тя не казала, а Ленард не я питал. Не знам нищо повече.
— Може да е бил Оли, а? — предположих.
Тони кимна.
— Може — отвърна той.
— А може да е бил и Патока Доналд — продължих с предположенията аз.
— Може — отвърна той.
— Но доколкото знаем, само Оли е бил убит в последно време — казах аз.
Тони продължи да кима, после отвърна:
— Засега.
51
Бях сигурен, че няма никакъв смисъл да питам Ейприл за разговора й с Ленард. Но така не ми оставаше нищо, което да разследвам и с което да се занимавам. Единственото, което успях да измисля, беше пак да започна да следя Лайънел. Така поне, докато не правех нищо особено, щеше да ми е скучно и дискомфортно, което щеше да ми създаде измамното усещане, че напредвам.
За истинското следене трябва повече от един човек. Така че Хоук ме придружи в Ню Йорк.
На сутринта, след като пристигнахме, минахме през парка и се настанихме от другата страна на улицата, откъдето можехме незабелязано да наблюдаваме кооперацията на Фарнсуърт. Времето беше свежо. В Ню Йорк наскоро беше валял сняг, който все още беше чист и бял. В парка имаше много хора. Изглеждаха добре, по особено напрегнатия начин, характерен за нюйоркчаните.
— Следиш внимателно всяка жена, която мине покрай нас — отбелязах след малко.
— Искам да съм сигурен, че Фарнсуърт няма да се промъкне незабелязан — обясни Хоук.
— Ти си го виждал само на снимката от полицейското му досие, която е направена преди десет години — изтъкнах.
— Точно затова гледам толкова внимателно — отвърна Хоук.
Край нас мина красива млада жена, облечена с късо кожено яке и тесни джинси. Хоук внимателно я проследи с поглед, докато минаваше.
— Можеше да е той например — каза.
— Не е той.
— Човек трябва да бъде нащрек — настоя Хоук.
И двамата огледахме жената, докато не ни подмина и не влезе в парка. Алеята завиваше на юг и дамата се изгуби от поглед.
— Защо трябва и двамата да дебнем този Фарнсуърт? — попита Хоук. — По едно и също време?
— Знаеш, че така трябва — отвърнах. — Дори ако не вземе такси, може да се наложи някой от нас двамата да отиде да пусне една вода.
— Да пусне една вода? — каза Хоук. — Някой от нас двамата? Случайно да си виждал Супермен да се кани да прескочи някоя сграда, но после изведнъж да спре и да си каже: „Чакай малко, първо трябва да пусна една вода.“
— След като го видим веднъж и си сигурен, че ще можеш да го познаеш пак, ще се сменяме — обясних.
— Да не е този? — попита Хоук.
Наистина беше Фарнсуърт — беше излязъл пред входа на кооперацията си и чакаше портиерът да му хване такси.
— Имам ловен инстинкт — обясни Хоук. — Наследил съм го от прадедите си, които са дебнели лъвовете в Африка.
Портиерът спря едно такси на „Сентръл Парк Саут“. Отвори вратата на Фарнсуърт, за да се качи, после я затвори и таксито потегли към центъра.
— Таксито е проблем — изтъкнах. — Твоите прадеди гонили ли са лъвовете в Африка?
— Като нищо — отвърна Хоук. — Но обикновено са изчаквали лъва да се върне в леговището си, за да проверят дали няма да донесе нещо.
Зачакахме. Фарнсуърт се върна след три часа, прибра се и не излезе повече. Накрая двамата с Хоук се отказахме и се прибрахме в хотела.
Бяхме отишли в Ню Йорк с белия ягуар на Хоук, който малко биеше на очи, ако искахме да следим някого. Така че на следващия ден взехме обикновена кола под наем и паркирахме на втора линия (заедно с много други коли) на една улица на запад от кооперацията на Фарнсуърт. Неговата улица беше еднопосочна и водеше на изток. Аз тръгнах пеш, а Хоук остана в колата. Ако Фарнсуърт излезеше пеша, трябваше да го поема аз. Ако хванеше такси, трябваше да го проследи Хоук.
Занимавахме се с това в продължение на следващите три дни, без да научим нищо повече от факта, че Фарнсуърт редовно излиза и после пак се прибира. Веднъж отиде на пазар в „Барнис“. Обядва с някаква жена в „Хари Чиприани“. Излезе на разходка в парка; срещна се с друга жена в „Пиер“, за да изпият по нещо; купи си хранителни продукти в „Д’Агостино“ на Кълъмбъс Авеню.
Сметката за хотела набъбваше, което не ме радваше особено. Но бяхме на работа, за която в момента никой не ми плащаше, а не се знаеше кога ще свършим. Така че на третия ден решихме да вечеряме в заведението на Мадисън Авеню, където се бях срещнал с Корсети и бях обядвал със сандвич с телешки език.
— Колко време ще продължаваме така? — попита Хоук.
— Да се храним тук ли?
— Да висим пред апартамента на Фарнсуърт, където не научаваме нищо ново.
— Не си ли се научил на търпение от твоите африкански прадеди? — попитах.
— Смяташ ли, че щяха да се занимават с лов на лъвове, ако предпочитаха да им е скучно? — попита на свой ред Хоук.
— И ти си прав — съгласих се.
— Не можеш ли да измислиш нещо друго?
— Не.
— Но си твърде голям инат, за да се откажеш от случая?
— Има отговор за всичко — казах аз. — И Фарнсуърт го знае.
