— Искаш ли да го попитам? — предложи Хоук. — Мога да го направя доста убедително.
— Дори не знам какъв да е въпросът — отвърнах. — Случва се нещо, в което са замесени Ейприл, Фарнсуърт, Патриша Ътли и покойният Оли Демарс, а аз не знам какво е то.
— Можем да го попитаме точно това — предложи Хоук.
— Но ако не отговори и ти не успееш да го сплашиш така, че да отговори, няма да стигнем доникъде, а той ще бъде предупреден.
— Мога да го удрям, докато не каже нещо — добави Хоук.
— Предполагам, че няма да се наложи да го удряш много продължително — казах. — Но откъде ще знаем, че казва истината? Досега всички, с които съм говорил, ме лъжат за всичко. Нали и аз ги разпитвах? Не искам повече хипотези. Искам фактите.
— Фактите? — повтори Хоук.
— Събития, които могат да бъдат доказани — обясних. Хоук си беше поръчал сандвич с печено пуешко. Отхапа от него и отбеляза:
— Доста са вкусни сандвичите им с печено пуешко.
— Филето също си го бива — отвърнах.
— Мога и да го убия — предложи Хоук. Поклатих глава.
— Така няма да отговори на въпросите — обясни той, — но самите въпроси може би ще изчезнат.
— Не. Искам да разбера точно какво се случва с Ейприл.
— Само предлагам — каза Хоук.
52
Бяхме в Ню Йорк от пет дни. Омръзна ми да живея в хотел, да се храня навън и да не съм си вкъщи. Липсваше ми Сюзън. Липсваше ми Пърл. Липсваше ми гледката от прозореца в офиса. Липсваха ми новините по телевизията с Чет Къртис. Липсваха ми статиите на Майк Барникъл. Липсваха ми Бойлстън Стрийт, река Чарлс, градският площад, всекидневникът „Глоуб“ и фитнес клубът „Дарбър“. Липсваше ми и Сюзън. Липсваха ми спекулациите около пролетните трансфери в бейзболните клубове, рекламите на мебели „Джордан“, туристическите автобуси амфибии, бар „Риц“ и Сюзън.
От друга страна, престоят ми в Ню Йорк дотук беше пълна загуба на време.
— Колко още ще висиш там? — попита ме Сюзън по телефона.
— Докато не измисля нещо по-умно — отвърнах.
— Можеш да си дойдеш и да следиш Ейприл — предложи тя.
— Лайънел е основният играч — възразих. — Той е организирал всичко и рано или късно ще направи нещо, за което ще мога да го хвана.
— Например? Ще паркира неправилно?
— Много смешно — озъбих се аз.
— Какво да направя, като съм забавна? — попита Сюзън. — И ти си такъв.
— Аз мога да спра, ако искам — отвърнах.
Поговорихме си още няколко минути като възрастни хора — за секс. После затворихме, а аз отидох до прозореца на хотелската стая и погледнах към Мадисън Авеню.
Дали Ейприл беше поискала от Ленард да убие Оли? И ако да, защо не се беше обърнала към Тони, след като Ленард й беше казал да го направи?
Може би вече е нямало нужда, защото някой друг е свършил работата. Или пък е имала някой друг предвид, но още е било рано за него. Или пък Тони също ме лъжеше, може би заедно с Ленард и Ейприл. Всички заедно, в унисон.
Приготвих си питие и застанах с него до прозореца.
Изглежда, Ейприл и Лайънел бяха възнамерявали да основат верига от първокласни бардаци, поне първите няколко от които са се надявали да откраднат от Патриша Ътли. После може би се бяха скарали, а може би не.
Ейприл явно не просто искаше клубовете „Момичето мечта“, а имаше нужда от тях. Беше направо обсебена от идеята за „Момичето мечта“. Но аз бях почти сигурен, че няма да се справи сама. Очевидно не харесваше особено мъжете, но също така явно имаше нужда поне от един, за да се справи. Може би отначало е бил Лайънел. А после може би Оли. И накрая може би аз. Това обясняваше защо се опита да ме свали. Когато имаше нужда от мъж, тя използваше секс. Точно затова не хареса Теди Сап. С него сексът не можеше да се използва като инструмент за влияние.
Отпих малка глътка от питието си. В чашата имаше много лед. Така питието имаше съвсем свеж вкус.
Сексът не беше проработил и при мен. Кой оставаше сега? Отново Лайънел? Може би точно това беше истинският смисъл от разговора на Ейприл с Ленард. Може да е било нещо като изпитание: „Ще убиеш ли някого, ако те помоля?“ Ако се беше съгласил, може би Ленард можеше да бъде следващият мъж, който да й помогне. Но това, че я беше накарал да се обърне към Тони, вероятно означаваше, че не е издържал изпитанието. Или пък в действителност го беше издържал, но само се оправдаваше с Тони.
Имаше много неща, които не знаех. Но от това, което все пак знаех, връщането при Лайънел ми се струваше логичен ход. Което не беше добре. Защото Лайънел нямаше да се погрижи за Ейприл. За него тя беше просто плячка.
53
В Ню Йорк валеше. Стоях под дъжда недалеч от парка срещу сградата, в която живееше Лайънел. Хоук беше паркирал малко по-нагоре на същата улица. Не бях съвсем мокър. Бях си сложил официалната шапка на „Ред Сокс“ от първенството през 2004 г. и светлокафявото кожено яке. Шапката пазеше главата ми, а якето — пистолета. Но всичко останало беше мокро. Във врата ми се стичаше вода, независимо че си бях вдигнал яката. Джинсите и маратонките ми бяха прогизнали.
Някъде към 10:30 ч. сутринта пред входа на Лайънел спря сребристо порше бокстър и от него слезе Ейприл Кайл с ботуши, яркочервено палто и малък червен чадър. Подаде ключовете от колата на портиера и влезе в сградата. Портиерът се качи в колата, зави зад ъгъла и след няколко минути се върна пеша, след като я беше паркирал някъде.
Прииска ми се да имам верен помощник, на когото да мога да кажа: „Охо! Играта започва!“ Всъщност можех да пресека улицата и да го кажа на Хоук, но бях сигурен, че това ще го подразни. Така че се примирих и леко си кимнах с глава в знак на одобрение, от което във врата ми се стече още дъждовна вода.
Бях сигурен, че Хоук е забелязал Ейприл. Той винаги забелязваше всичко. Ако тя излезеше и се качеше в колата си или в такси, той щеше да я проследи. Ако излезеше пеша, аз щях да тръгна след нея, а Хоук бавно щеше да потегли след мен, без да обръща внимание на разгневените шофьори на таксита.
В продължение на три часа не се случи нищо, освен че продължи да вали.
После Ейприл излезе от сградата заедно с Лайънел. Двамата застанаха под навеса на входа, докато портиерът им спре такси.
Когато в Манхатън вали, не е лесно да спреш такси. Дори ако си професионалист. След като портиерът най-сетне успя, той се върна, разтвори голям чадър над главите на Лайънел и Ейприл и ги придружи до таксито. Изпод чадъра не виждаха нищо около себе си, така че използвах момента, тичешком прекосих улицата и скочих в колата под наем, където ме чакаше Хоук, преди портиерът да затвори вратата на таксито и да почука по покрива в знак, че шофьорът може да тръгва.
Не се сдържах.
— Охо! Играта започва! — заявих доволно. Хоук поклати глава.
— Какво ти става, по дяволите?
54
Паркирахме до един пожарен кран и в продължение на два часа наблюдавахме входа на сградата, в
