която беше публичният дом на Патриша Ътли. Дъждът, който се стичаше по предното стъкло, размиваше цветовете и изкривяваше силуетите на сградите в Ист Сайд. Но все пак се виждаше, а ако бяхме оставили чистачките да работят в продължение на два часа, без да помръднем от мястото си, щеше да си личи от сто километра, че седим вътре и наблюдаваме някого.
Когато Лайънел и Ейприл най-сетне излязоха от сградата, продължаваше да вали. Портиерът им спря такси. Ейприл му даде бакшиш. Хоук пусна чистачките и пое след таксито, което се върна през парка и ги остави пред кооперацията на Лайънел. Двамата влязоха в сградата. Таксито си замина, а ние паркирахме зад голям камион на водопроводна компания. Хоук спря чистачките.
— Тази детективска работа е адски вълнуваща — обади се той. — Нищо чудно, че цял живот се занимаваш с нея.
Отпуснах глава на облегалката. Дъждът не спираше.
— Мисля да пазя в колата — споделих аз. — Ако някой от тях излезе, един от нас винаги може да изскочи навън, за да го проследи.
— Един от нас? — повтори Хоук.
— Не сме ли другари? — попитах аз.
— Другари?
— Сол и пипер — поясних. — Черно и бяло. Приятели въпреки расовото разделение.
— Няма да следя никого на дъжда, бели приятелю — каза Хоук.
— Винету щеше да го направи за Поразяващата ръка — отбелязах аз.
— Аха — съгласи се Хоук.
— Верният Джим щеше да го направи за Хъкълбери Фин — продължих.
— Няма да следя никого на дъжда, Хък.
— Дори Тонто щеше да го направи.
— Не съм ти верен индиански другар, окей? — каза Хоук.
— Политически коректният израз е „верен другар от коренното население на Северна Америка“ — поправих го аз.
Хоук кимна, все едно бях казал нещо смислено.
— Няма да следя никого, дори ако го обърне на сняг — заяви той.
Седяхме и чакахме нещо да се случи. Продължаваше да вали. Светлината на следобеда започна да гасне. Белите фарове и червените стопове на колите по улицата се размиваха от водата, която се стичаше по предното стъкло. Най-приятно за гледане беше зеленото на светофара на „Сентръл Парк Уест“, което светеше със смарагдово сияние в дъжда.
Портиерите в кооперацията на Лайънел се сменяха. В сградата влизаха и излизаха хора. Нито един от тях не беше Лайънел или Ейприл. Спорът за следенето в дъжда вероятно беше абсолютно безплоден, защото и двамата бяхме сигурни, че никой няма да излезе. Отдавна бяхме изчерпили темите и желанието за неангажиращ разговор. Седяхме мълчаливо, вторачени във входа на Лайънел. Нямахме нищо против да не разговаряме. Хоук имаше почти безграничен капацитет да стои мълчаливо, а и аз можех да понеса повече мълчание, отколкото обикновено ми се налагаше.
Към 7:30 ч. вечерта и двамата бяхме стигнали до заключението, че Ейприл няма да си тръгне тази вечер. Оттук нататък всичко се превърна в игра на нерви кой ще издържи по-дълго. Хоук седеше абсолютно неподвижен зад волана.
Стана десет вечерта. Бях гладен и умирах за едно питие. Но знаех, че минават дни, преди човек да умре от глад, така че все още не се страхувах за живота си.
— Чувал съм, че когато човек гладува продължително, след известно време спира да изпитва глад — обадих се аз.
— Никога не съм гладувал толкова продължително — отвърна Хоук.
Дъждът не спираше. Явно и той беше решил да се състезава с нас.
В единайсет и половина пак се обадих:
— А знаеш ли, че алкохолът в умерени количества е полезен за поддържане на ниското ниво на холестерола?
— На холестерола — повтори Хоук.
— Така че това очевидно е вредно за здравето — продължих. — Да седим тук и да не пием нищо.
Хоук кимна.
— Факт, че не се чувствам съвсем добре.
И аз кимнах. Продължихме да седим мълчаливо. В 11:20 ч. Хоук каза:
— Мислиш ли, че тя ще остане тук през нощта?
— Вероятно — предположих аз. — А ти наистина не изглеждаш съвсем добре.
— И ти не си цвете — отвърна Хоук. — Малко си пребледнял.
— По твоите стандарти? Хоук сви рамене.
В 12:15 ч. Хоук включи чистачките и фаровете.
— Едно на нула за теб — каза той.
Посочих на изток, към нашия хотел от другата страна на Сентръл Парк. Хоук потегли.
— Да кажем, че е едно на едно — отвърнах аз.
55
Когато Ейприл излезе от кооперацията на Лайънел заедно с него в 11:30 ч. на следващата сутрин, бях почти сигурен, че е прекарала нощта там. Двамата с Хоук вече ги чакахме отвън. Те хванаха такси до центъра и слязоха пред италиански ресторант на Хъдсън Булевард, точно под Спринт Стрийт. Двамата с Хоук останахме да ги чакаме отвън.
В 13:17 ч. Ейприл и Лайънел излязоха от ресторанта с двама мъже в костюми. Нито един от четиримата не изглеждаше много доволен. Мъжете с костюмите се качиха в една лимузина. Аз си записах номера на колата.
— Това детективска работа ли беше? — обади се Хоук. Кимнах.
— Всичко опира до правилния метод.
— Гледам и се уча — отвърна той. — Продължаваме да следим Ейприл и Лайънел, нали?
— Освен ако не се разделят.
Не се разделиха. Хванаха такси на Хъдсън Булевард и потеглиха обратно към Уест Сайд.
— Искаш ли да си купя шофьорска шапка? — обади се Хоук зад волана. — Като главния герой от „Да возиш мис Дейзи“?
— Не — отвърнах.
Използвах чудото на мобилните телефони, за да се свържа с Корсети. Той не вдигна. Оставих му съобщение да ми се обади и той го направи след час и петнайсет минути.
— В града ли си? — попита той, когато вдигнах.
— Аха. В Уест Сайд, до парка.
— Нивото на престъпността сигурно ще падне главоломно — предположи той.
— Можеш ли да провериш един регистрационен номер?
— Естествено — отвърна той. — Дай ми нещо да се занимавам. Май не сме имали ново убийство поне от петнайсет-двайсет минути.
Междувременно проследихме Лайънел и Ейприл до 81-ва улица. Спряхме на един ъгъл, когато таксито ги остави пред сграда с голям бароков навес, който пазеше входа от дъжда. Портиерът излезе и им отвори вратата. Известно време не се случи нищо, докато плащаха на шофьора. После двамата слязоха от колата и пристъпиха под навеса. Портиерът затвори вратата и таксито се отдалечи. Лайънел и Ейприл влязоха в сградата.
Когато се изгубиха от поглед, Хоук спря колата под наем пред входа на сградата. Портиерът му отвори вратата. Слязох сам от другата страна, без неговата помощ, като държах една пачка двайсетачки, които си носех точно за такива случаи.
— Ще пазиш ли колата? — попитах и отделих една двайсетачка.
— Става — отвърна портиерът. — Ще я паркирам на входа на гаража и ще я изкарам, когато
