— Не.
— Оли използваше ли ги срещу теб?
— Моля?
— Заплашваше ли те, че ще ги използва, за да разкрие самоличността на клиентите ти, ако не му съдействаш?
— По какъв начин бих могла да му съдействам? — попита Ейприл.
— Като му дадеш дял от „Момичето мечта“?
— Това е абсурдно — заяви Ейприл. — Изобщо не знам за какво говориш.
— Ейприл — казах най-сетне. — Какво става, по дяволите?
— Не те разбирам.
— Лъжеш ме още от деня, в който влезе в офиса ми.
— Не лъжа — каза тя. — Просто се опитвам да създам нещо, не разбираш ли? Опитвам се да положа основите на „Момичето мечта“.
— Верига от първокласни бардаци — уточних.
— Наричай го както искаш — отвърна тя. — Но това ще бъде мечтаното място за мъжете. Елегантно, изискано, абсолютно дискретно, като отличен частен клуб във всеки голям град, където в продължение на няколко дни мъжете ще могат да живеят така, както само са си мечтали.
— Ти не беше ли замесена в една подобна схема? — попитах. — Преди години? Клубовете „Драун Принс“?
— Тогава не контролирах нещата. Тези клубове се държаха от мъже.
— Но в „Момичето мечта“ също са замесени мъже, нали така?
— Те не контролират нищо. „Момичето мечта“ си е мое. Поседях мълчаливо, за да помисля. Ейприл ме гледаше спокойно, сякаш просто изчакваше да свърша с мисленето.
— Аз съм един от тези мъже — казах.
— Моля?
— Аз съм един от тях, както и Лайънел. Обзалагам се, че и Оли е бил един от тях. Плащаш и на Тони Маркъс. Бог знае кой още е замесен.
— Какво искаш да кажеш, по дяволите?
— Искам да кажа, че не можеш да се справиш без подкрепата на мъже и просто се опитваш да намериш такива, които можеш да манипулираш, за да не ти отнемат бизнеса и да те защитят от останалите мъже.
— Това беше абсурдна, сексистка забележка на мъж, който не мисли с главата си, а с нещо друго — отвърна Ейприл.
Не звучеше ядосана — каза го също толкова спокойно и убедено, колкото и всичко останало в този разговор.
— Такъв съм си — отвърнах аз. Ейприл се изправи и протегна ръка.
— Радвам се, че се отби — каза тя с приятна усмивка.
— Не се забърквай в нещо, от което не мога да те измъкна — предупредих я аз.
— Мога да се грижа за себе си — увери ме тя.
— Засега не се справяш много добре.
Усмивката й не трепна, нито протегнатата ръка. Най-сетне я стиснах. Ръкостискането й беше искрено и самоуверено… за разлика от всичко останало.
50
Тони въртеше бизнеса си от задната стаичка в ресторанта си „Бъдис Фокс“. Беше в южната част на града и целият квартал беше станал по-скъп, но клиентелата продължаваше да е само от чернокожи. Когато влязох, бях единственият бял в ресторанта.
В дъното до бара имаше едно сепаре, по-голямата част от което се заемаше от Джуниър. Той ме видя, стана, каза ми да изчакам и отиде до офиса на Тони. После се върна и ми кимна да вляза.
Влязох в офиса на Тони. Тони седеше зад бюрото си. До стената седеше Тай-Боп, със слушалки на iPod5, и се поклащаше в ритъма на музиката или в ритъма на собствената си душа. Така и не успявах да разбера кое от двете.
— Ако Джуниър стане още по-едър, ще трябва да му купиш собствена сграда — отбелязах.
Днес Тони беше в монохроматична гама. Кафяв костюм, кафява риза и лъскава кафява вратовръзка.
— Какво ти трябва? — попита Тони.
Хвърлих поглед към Тай-Боп, който продължаваше да се тресе на стола.
— Това момче по колко кокаин смърка на ден? — попитах.
Тони се усмихна.
— Толкова, че постоянно да е нащрек. Какво ти трябва?
— Ти ли уби Оли Демарс? — попитах.
— Не.
— Знаеш ли кой го е направил?
— Не.
— Знаеш ли нещо за Ейприл Кайл, което не си споделил с мен?
— Защо да не го споделям? — попита Тони.
— Не знам. Всички, с които говоря, ме лъжат. Дори да ми кажеш колко е часът, пак ще проверя от независим източник.
Тони се ухили.
— Тя ми плаща таксата навреме всеки месец — каза той.
— За разрешение да върти бизнес на твоя пазар? — уточних.
— Точно така.
— Твоят пазар какво включва?
— Шестте щата в Ню Ингланд — отвърна Тони.
— А Ню Хейвън?
— Той е разделен — каза Маркъс. — Между мен и едно наше момче от Ню Йорк.
— Как осъществявате прехвърлянето на парите? — попитах.
— Всеки месец Ленард ги прибира в брой.
— А, да — казах. — Ленард.
— Тя е питала Ленард за много от нещата, които ме питаш ти — каза Тони. — Ленард си го бива. Не говори много. Но ми каза, че го е питала за границите на територията ми, как я контролирам и дали познавам хората, които контролират другите пазари.
— А ти познаваш ли ги?
— Някои от тях — отвърна Тони. — Например нашето момче от Ню Йорк.
— Знаеш ли защо тя иска да разбере всичко това?
— Не.
— Питал ли си я? — поинтересувах се.
— Не. Предполагам, че иска да разшири бизнеса си.
— Имаш ли проблем с това?
— Не, стига таксата ми да се увеличи, хм, правопропорционално на разширяването.
— Добре се изразяваш — отбелязах. — За гангстерски бос.
Докато разговаряхме, жаргонът на Тони, характерен за чернокожите от големия град, сякаш ставаше все по-силен. Подобно на Хоук, Тони, изглежда, можеше да го включва и изключва по желание.
— Много ясно — отвърна той.
— Има ли нещо друго? — попитах.
— За Ейприл?
— Най-вече — потвърдих.
Тони ме изгледа продължително. По лицето му нямаше бръчки. В късата му коса се забелязваха само
