Ейми ме погледна малко стреснато.
— Не знам. Каза, че трябва да има запис, ако възникнат някакви проблеми.
— И ти нямаш нищо против камерите? — попитах.
— Аз ли? Не. Все пак съм чисто гола с непознат мъж в стая, заключена отвътре. Предпочитам някой да ме наглежда.
— Имала ли си проблеми?
— С клиент, който прекалява?
— Да.
— Рядко — отвърна тя. — Клиентите се подбират доста внимателно.
— Но все пак се случва?
— Все пак се случва да дойде някой извратен — каза тя. — Едно от правилата в къщата гласи, че момичетата не са длъжни да правят нищо, което не искат. Нали се сещаш, извратени работи. Телесни течности и други гадости.
— И?
— И понякога идва някой, който е пиян или надрусан, иска да направи нещо, ти му отказваш, но той въпреки това го прави.
— И то се вижда на камерите, така че ти се притичват на помощ?
— Да.
— Кой идва? — попитах.
— Преди беше Върнън — каза Ейми.
— Върнън е бияч, така ли? — попитах.
— Отговорник по охраната — поправи ме Ейми и се усмихна. — Да, бияч.
— И какво стана с Върнън?
— За съжаление той напусна малко преди да започнат проблемите.
— Смяташ ли, че има някаква връзка? — попитах.
— Между напускането на Върнън започването на проблемите?
Кимнах.
— Не знам — каза Ейми. — Мислиш ли, че са го притиснали, за да си тръгне?
Свих рамене.
— Върнън беше доста едър и як — каза тя. — Мисля, че сигурно е бил ченге.
— Знаеш ли фамилията му?
— Браун.
— Как изглежда? — попитах.
— Едър, по-едър от теб. С гола глава.
— Съвсем гола глава? — попитах.
— Не, по-скоро плешив.
— Бял?
— Да.
— Знаеш ли къде е бил ченге?
Ейми поклати глава. Беше изяла повечето от мелбата, така че й оставаше едно островче с черешка на върха. Тя метна черешката в устата си и се усмихна.
— За десерт.
— Какво каза Ейприл, когато Върнън напусна? — попитах. — Спомена ли, че ще намери друг на негово място?
— Каза, че има някого предвид.
— Това достатъчно ли беше?
— Естествено, че не. Върнън седеше в салона. Можеше да дойде за трийсет секунди, ако се наложи.
— Симпатичен ли ти беше?
— Върнън? И още как. Беше забавен. И никога не сваляше момичетата. Държеше се като добър чичо, нали се сещаш?
— И не знаеш кого е имала предвид Ейприл? — попитах.
— Не. Но знам, че той не се появи, когато дойдоха онези мутри и започнаха да блъскат хората.
— Ейприл обясни ли защо стана така?
— Не съм я питала — каза Ейми.
— Защо не?
Тя изстърга сладоледа от чашата си с лъжичката и го изяде. Остави лъжичката в чинийката, внимателно попи устата си със салфетката, за да не си изтрие червилото, и се облегна на стола.
— Защото имам съпруг — отвърна. — И дете. И магистратура, която трябва да завърша. Тези неща са ми важни и до някаква степен ги контролирам. Мисля за тях. Не мисля за другото.
— Според теб какво се случва в къщата? — попитах.
— Само това, което се случва с мен — отвърна Ейми.
— И какво е то?
— Интензивен секс — каза тя. — Когато свърши, си отивам вкъщи и си пиша домашните.
— Как са ти оценките? Ейми отново се усмихна.
— Отлични. По всичко.
— Точно това очаквах от теб — казах аз.
48
Годините опит в детективската професия си казаха думата. Проверих името на Браун в телефонния указател. Имаше само един човек с малко име Върнън. Адресът му беше на Елм Стрийт в Съмървил.
Отидох там и позвъних. Къщата беше голяма, за две семейства, с отделни входове. След като Върнън не отговори, позвъних на другата врата. Отвори ми една жена с широка рокля на цветя.
— Знаете ли къде е Върнън Браун? — попитах.
— А вие кой сте? — попита тя.
Косата й беше посивяла и ситно накъдрена. Беше обута с мокасини. Имаше бледосини очи и остър поглед.
— Приятел от армията — отвърнах. — Не съм го виждал от сто години, а минавам през града само за няколко часа.
— Не знаех, че Върнън е служил в армията — каза жената.
— Беше преди сто години — повторих аз. — Знаете ли къде мога да го намеря? Нямам търпение да му видя физиономията, когато му се покажа.
— Той държи бар — отвърна жената. — На Хайланд Авеню. Казва се „Пакис“.
— Много ви благодаря — казах аз.
„Пакис“ беше на върха на хълма на Хайланд Авеню. Имаше стъклена витрина, дълго и тясно помещение, бар окрай едната стена и редица от сепарета на другата. Вътре беше доста тъмно. На бара седяха петима- шестима мъже и пиеха. Нито един не изглеждаше убеден, че ще успее в живота. Човекът зад бара беше едър, с малко тлъстини и много мускули, а освен това беше плешив. Когато седнах на столчето, той се приближи и сложи салфетка пред мен. Стилно.
— Какво ще обичате? — попита той.
— Кафе — отвърнах.
Той сви рамене, все едно току-що си бях признал, че съм женчо.
— Става — каза и отиде да го налее.
Когато се върна да ми донесе кафето, попитах:
— Върнън Браун?
Очите му изведнъж станаха по-безизразни, сякаш беше затворил невидими клепачи.
— Аха.
— Имам няколко въпроса — казах.
