— Не, не смятам. Ако започнат да изнудват клиентите си, съвсем скоро няма да им останат никакви.
— Тогава какво?
— Предохранителна мярка. Ако имат проблеми с някой клиент, ще имат и с какво да го държат под контрол.
Сюзън кимна. Докато дремеше, Пърл беше отпуснала главата си от канапето почти до нивото на пода. Краката й стърчаха във въздуха, за да я поддържат в състояние на равновесие, и явно не проявяваше почти никакъв интерес към касетата. Изгледахме я докрая. Имаше записи на Ейми с още няколко мъже, всеки от които поне по веднъж заставаше с лице към камерата по време на акта. Накрая касетата свърши.
— Научи ли нещо ново? — попитах Сюзън.
— Тц — отвърна тя.
— „Тц“ е еврейска дума за „Еха, каква готина касета“? — уточних.
— Не.
— Ако човек седи отстрани и гледа, тази работа не изглежда много елегантно.
— Сексът е спорт, в който трябва да се участва, за да ти е интересно — съгласи се Сюзън. — Но този запис поне не беше отегчително гинекологичен, както обикновеното порно.
— И не се отнасяше с подчертано презрение към участниците — добавих. — Както обикновеното порно.
— Значи порното не ти харесва? — каза Сюзън.
— Не, не особено. Ако някой ми каже: „Имам гола снимка на една готина мацка, искаш ли да ти я покажа?“, ще кажа: „Естествено.“ Но ако ми каже: „Имам касета, на което едни побъркани кучки се скъсват от секс“, ще му кажа: „Не, благодаря.“
— Обичам мъже с принципи — одобри Сюзън. — А ти научи ли нещо ново от касетата?
— Разбирам защо са инсталирали охранителните камери. Дори в първокласна къща като тази на Ейприл сигурно идват гадняри. Значи Оли някак си е успял да отмъкне някои от касетите и вероятно е смятал да изнудва Ейприл, клиентите или и двете страни.
— Да, но така е трябвало да знае кои са — изтъкна Сюзън. — Предполагам, че не ги е познавал по лице.
— Правилно — съгласих се. — Значи дори само касетите и евентуалният ефект от тях са му давали някакво предимство, за да се пазари с Ейприл за нещо.
Сюзън кимна. Пърл леко похъркваше.
— Дявол да го вземе — казах след малко.
— Дявол да го вземе? — повтори Сюзън.
— Ако има проблеми и това се вижда на камерите, кой се намесва? — попитах.
— Охраната?
— В повечето скъпи публични домове тази функция се поема от сводника — отвърнах. — Или поне момичетата остават с впечатление, че той ще поеме тази функция, ако се наложи.
— А тук?
— Тук няма сводник, значи няма охрана.
— А не трябва ли да има? — попита Сюзън.
— Е, обикновено не можеш просто да извикаш ченгетата за такава работа. Освен ако нямате специална уговорка с тях, излиза по-евтино и бързо да използваш частна охрана, която не задава въпроси.
— Значи трябва да има.
— Да, трябва да има.
— Ейприл има ли лично оръжие? — попита Сюзън.
— Така казва, но човек не може просто да стреля по клиентите в публичен дом, дори да му стиска да го направи. Разследване на убийство би съсипало бизнеса.
— Дали е смятала да се обърне към теб, ако се наложи?
— Тя е работила известно време в града, преди да ми се обади — отвърнах.
— Тогава защо има охранителни камери, но няма охрана? — попита Сюзън.
— Предполагам, че така може да контролира по-лесно момичетата, които имат някакъв нормален живот освен работата си.
— Ще говориш ли с Ейприл? — попита Сюзън.
— Не още — отвърнах. — Досега ме лъже толкова много, че предпочитам да събера възможно най- много информация, преди отново да говоря с нея.
Сюзън кимна.
— Защо Оли е взел касетите? — попита тя. — Дали е имал достъп до имената на клиентите?
Свих рамене.
— Мислиш ли, че са го убили, за да си върнат касетите? — продължи Сюзън.
— Ето един въпрос, който смятам да разследвам — отвърнах.
— Е, предполагам, че така е много по-добре, отколкото съвсем да нямаш какво да разследваш — съгласи се Сюзън.
47
Свързах се с Ейми чрез Дарлийн по същия начин, по който се свързах с Бев. Разбрахме се да се срещнем в една сладкарница в Нютън. Седнахме в едно сепаре в дъното, по-далеч от витрината, която гледаше към Уошингтън Стрийт. Аз си поръчах кафе, а Ейми — мелба с шоколад.
— Хората ме мразят — каза Ейми. — Каквото и да ям, не дебелея.
— И аз съм така — отвърнах. — Каквото и да ям, не отслабвам.
Ейми не приличаше на Бев, но имаше същото излъчване на майка от заможните предградия. Беше облечена с дебел пуловер и джинси. Косата й бе късо подстригана. Носеше тъмните си очила на главата.
— Тогава защо си поръча само кафе? — попита.
— Не бива да ям мелба на публично място — обясних. — Пазя си имиджа на корав тип.
— Ако искаш да си пазиш имиджа, трябва да пиеш кафето черно — изтъкна тя.
— Е, не съм чак толкова корав — признах. Тя се изкикоти.
— Ти си сладур — каза.
— Но съм опасен — настоях.
— Опасен сладур — повтори тя и пак се изкикоти.
Ейми не се преструваше. Държеше се съвсем естествено. Беше просто млада жена, която обича мъжете. Която очевидно ме харесваше. Която обичаше да флиртува и вероятно обичаше да прави секс. Нямаше никаква следа от поквара. Беше елегантна. Симпатична. Приятна. С чувство за хумор. Трябваше да положа специални усилия, за да се отнасям неодобрително към нея. Реших да не се мъча.
— Нали знаеш, че в къщата има охранителни камери? — попитах.
— Естествено.
— Гледала ли си някои от записите?
— Не.
Тя изяде малко от мелбата. Забелязах, че загребва от сладоледа, но не докосва черешката на върха на мелбата. И аз щях да направя така. Да си запазя черешката за десерт.
— Аз го гледам на живо — уточни тя. — От първия ред. Нямам нужда от повторение.
— Аз гледах една от касетите — продължих. — С теб.
— И как съм? — попита тя. — Как ми е дупето? Добре ли ми е дупето?
— Страхотно е — отвърнах. — Но ми се стори, че нарочно се завъртя така, че партньорът ти да застане с лице към камерата.
— Но елегантно, нали? Той си помисли, че се въртя в екстаз.
— Ейприл ли те накара?
— Естествено. Всички момичета го правят. Ейприл настоява да се виждат лицата на всички клиенти.
— Защо?
