— Неговата спалня?
— Да. Ето още нещо. Те имат отделни спални, разделени от всекидневна. Неговата показва признаци на живот — има телевизор, книги на нощната масичка, телевизионен справочник с програмата на телевизията. Но нейната… — поклатих глава. — Стаите на децата приличат на нейната. Официално са проектирани и подредени да бъдат детски стаи и съответно по същия начин са декорирани. Но няма никакъв признак, че някой някога е живял там, да речем, да е изпушил тайно една цигара или пък да е чел секс списания с фенерче под чаршафите.
— Какво още?
— Той ходи рано на работа всеки ден и остава до късно. Няма никаква работа. Секретарката му, която, между впрочем е шеметна, през цялото време си чете романчета.
— Това е много изтънчено — каза Сюзън.
— Да, така е, въпреки че не бих казал, че е така, когато ти се налага по цял ден да го правиш. Тай говори за децата си без никакъв намек, че от време на време те биха могли да го изкарат от нерви или пък да са го правили. Те са съвършени. Тя е била съвършена. Любовта му е всеобхватна. Привързаността му е непоколебима.
— А има все пак някаква приемлива граница на показността — предположи Сюзън.
Кимнах.
— Да.
— Тази демонстрация на идеализиране на миналото не е необичайна в скръбта — каза Сюзън.
— Знам — рекох. — И аз съм се сблъсквал със скръбта.
— Това е един вид отричане.
— Знам. Това, което се опитвам да доловя е откога продължава това отричане. — И какво точно се отрича.
Сюзън кимна. Огънят изсъска, като една част от дървото се откърти в камината. Хайверът от сьомга беше изяден. Шампанското също вървеше към привършване.
— И така, какво смяташ да правиш? — попита Сюзън.
— Да започна от другия край.
— Искаш да кажеш да се разровиш в миналото й?
— Да. Къде е родена. Къде е ходила на училище, подробности от този род. Може би ще изникне нещо.
— Полицията не е ли направила това? — попита Сюзън.
— При нашумял случай като този, ако жертвата е непозната, може би щяха да се занимаят с тези неща — казах. — Но тази жертва е известен стълб на обществото. Животът й е като отворена книга. Нямат пари или пък основания да се ровят в живота й от детството насам.
— А ти защо ще го правиш? — попита Сюзън.
— Не знам какво друго да направя. Искаш ли да ядеш?
Сюзън пийна малко от шампанското си и ме погледна над ръба на чашата си.
— Колко привлекателна беше секретарката на Трип? — запита.
— Доста — отговорих разсеяно. Сюзън се усмихна.
— Колко мило — каза тя. — Може би след като изядем биволското филе и сръбнем десертно вино на канапето и гледаме как огънят угасва в камината, ти ще мислиш коя от нас двете да чукаш в спалнята до изгрев слънце.
— Ти си далеч по-привлекателна от нея — уверих я аз.
— О, добре…
Мълчахме, докато слагах месото на скарата и царевичния пудинг във фурната.
— До изгрев слънце? — попитах.
— Хипербола на ревнива страст — засмя се Сюзън.
11
Седях с Фарел в почти празната стая на отдел „Убийства“. Офисът на Куърк се намираше на другия край на стаята. На стъклената врата беше написано с черни шаблонни букви „Началник“. Куърк не беше там. Имаше само едно ченге в помещението, тежък плешив тип с червено лице и голямо шкембе, който носеше закачен около ухото си телефон и си беше вдигнал краката на бюрото. От устата му висеше цигара с дълга пепел, която се клатеше, като говореше. От време на време пепелта падаше и се посипваше по ризата му. Той не й обръщаше никакво внимание. Пистолетът беше закопчан отпред в пояса и очевидно му пречеше като седеше. Той два или три пъти се опита да се понамести, за да му е по-удобно, най-накрая го извади и го постави на бюрото си. Беше Глок.
— Всички ли сега работите с Глок? — попитах.
— Да — каза Фарел. — Отделът ни се опитва да е в крак с наркотрафикантите.
— И успявате ли?
Фарел се засмя.
— Хлапетата имат пистолети Глок, а проклетите наркотрафиканти ги защищават по въздуха.
Дебелото ченге продължаваше да говори. Беше оживен и размахваше дясната си ръка. Когато цигарата му изгоря, той я изплю, бутна друга в устата си и я запали с една ръка.
— В сведенията за Оливия се казва, че е родена в Алтън, Южна Каролина, през 1948 година — казах аз.
— Да.
— Баща й и майка й са починали, няма никакви роднини.
— Да.
— Бакалавър по хуманитарните науки, Дюк, 1969 година; магистър на хуманитарните науки, Бостънския университет, 1982 година.
Фарел кимна. Докато говорех, той си отвори една дъвка и я пъхна в устата си. Не предложи и на мен.
— Преподавала е английски на първите курсове факултативно в колежа Шоумат и е водила курс по история на изкуството в Бостънския клон за възрастни по реалистично предаване на природата в произведенията на изкуството. Работила е по последните няколко кампании на Стратън, доброволно е изявила желание да участва в дружеството на обединените фондове и редица други благотворителни дейности и прояви.
— Добре — каза Фарел, — можеш да прочетеш рапорта.
— И каква пише в него?
— Ами той е в ръцете ти — посочи Фарел.
— Някой ходил ли е в Алтън?
Фарел ме зяпна.
— Ти чувал ли си нещо за състоянието на икономиката наоколо? — каза той. — Трябва да работя допълнително, за да си изкарам прехраната. Никого няма да изпратят в Алтън, Южна Каролина, за бога!
— Само питам — рекох.
— Проведох няколко телефонни разговора. В тях е удостоверението й за раждане. В девическата академия в Каролина има сведения за следването й. Дюк и Бостънския университет също имат нейни документи и сведения.
— Чудесно — казах.
— Каниш се да отидеш там? — попита Фарел.
— Може би — рекох. — Тук доникъде не мога да стигна.
— Ще се присъединиш ли към групата? Между другото, получихме запитване за теб от офиса на сенатор Стратън.
— Ако ме номинират, няма да участвам — заявих. — Ако ме изберат, няма да служа.
Фарел не ми обърна внимание.
— Получи се в офиса на комисаря и ми го прехвърлиха.
— Защото в него се споменава случая Нелсън?
