— Добър човек — изкоментира Трип. — Добър сенатор, добър човек.
10
Никога не можех да видя Сюзън, без да почувствам малко, но забележимо вълнение. То беше примесено с чувство на благодарност, че тя е с мен и на гордост, и на арогантност, че е щастлива да бъде с мен. Но в повечето случаи беше ускорено пулсиране по нервните възли, което, ако можеше да се чуе, щеше да прозвучи като „уф“.
Тя беше семпло облечена, както винаги. Носеше джинси, ниски черни боти със сребърна обшивка, светлолилава копринена блуза, на места закопчана върху стегната черна фланелка. Беше си сложила нефритени обици, малки като топлийки, а гъстата й черна коса беше безупречно сресана.
— Приличаш ми на котешки задник тази вечер — казах.
— Всичко, което казваш, е безкрайно лирично — каза Сюзън. Държеше чаша шампанско в ръка и вече бе изпила почти една четвърт от нея за около двайсет минути. — Какво ще ядем?
— Биволско филе, мариновано в червено вино и чесън, зелена салата, царевичен пудинг и червени картофи с дафинов лист.
— Пак ли? — попита Сюзън.
Кучето на чудесата Пърл беше в кухнята с мен, в пълна готовност да се нахвърли на биволското филе. Отрязах му едно парченце от крайчето и му го дадох.
Сюзън дойде и седна на една табуретка от страната на плота на хола. Изпи още един милиграм от шампанското си. Извади бутилката от кофата с лед на плота, облегна се напред и напълни чашата ми.
— Пол се обажда днес — рече тя. — Каза, че се е опитвал да се свърже с теб, но ти си бил излязъл.
— Знам — казах. — Има оставено съобщение на телефонния ми секретар.
— Казва, че сватбата е отменена.
Кимнах.
— Знаеше ли това?
— Той говореше така, като че ли сватбата няма да се състои — отговорих.
— Имал е трудно детство — каза Сюзън.
— Да.
— Разочарован ли си?
Кимнах.
— Знаеш колко добре изглеждам в смокинг — припомних й.
— Независимо от това.
— Хората не трябва да се женят, освен ако не са и двамата сигурни, че го искат — отговорих.
— Разбира се, че не — съгласи се Сюзън.
— Въпреки това щеше да бъде доста забавно — рекох.
— Да.
В камината на хола гореше огън. Миризмата му винаги обогатяваше апартамента, въпреки че далеч по- малко отколкото присъствието на Сюзън. Навън, зад прозореца на хола срещу плота на бара, се беше стъмнило.
Извадих малка стъклена чинийка от хладилника и я сложих на плота.
— Ау-у — възкликна Сюзън. — Червен хайвер.
— Хайвер от сьомга — обявих тържествено. — С препечен хляб и прясна сметана.
— Прясна сметана — усмихна се Сюзън, като поклати глава.
Излязох от кухнята и седнах на другата табуретка до нея. Хапнахме по малко хайвер.
— Работиш по случая на убийството на Бийкън Хил — каза тя.
— Да. Куърк изпрати съпруга при мен.
— Защо?
— Не бил доволен от работата на полицията по случая. Куърк е направил всичко в рамките на възможностите си.
— Куърк доволен ли е от работата на полицията по случая? — попита Сюзън.
— Куърк не говори много.
— Значи не е доволен, така ли?
— Официалното обяснение — рекох, — е, че Оливия Нелсън е станала жертва на случаен акт на насилие, без съмнение от страна на някой ненормален. Няма никакви доказателства или улики, които да сочат към нещо друго.
— А Куърк?
— На него това не му харесва — казах.
— А на теб?
— И на мен не ми харесва.
— Защо?
Едно от многото неща, на които се възхищавах в Сюзън, беше, че тя никога не водеше просто разговор. Когато задаваше въпрос, тя наистина се интересуваше от отговора. Любопитството й беше неподправено и искрено, като винаги пораждаше размисъл. Когато човек приключеше разговора си с нея, обикновено знаеше повече по въпроса, отколкото в началото. Дори ако ставаше дума за някой ваш личен въпрос.
— Била е пребита до смърт с огромен чук. Има синина на рамото, когато вероятно се е дръпнала — демонстрирах й как с рамото си. — Останалите удари са нанесени на главата й. Изглежда, че този ненормален е подходил изключително внимателно.
— Ненормалните могат да бъдат и методични в действията си — каза Сюзън.
Кимнах и пийнах малко шампанско. Сложих малко хайвер от сьомга на триъгълна препечена филийка, като размазах една лъжица сметана върху него. Подадох я на Сюзън, която се наведе и отхапа малко. Аз изядох останалото.
— И — продължих, — независимо от това какво мислят хората, улиците не са пълни с маниаци убийци. Не е най-удачното предположение.
— Наистина — съгласи се Сюзън, — обаче е възможност.
— Но не е полезна хипотеза, защото не предлага полезен начин на процедиране. Ченгетата вече са проучили всички, които са регистрирани за подобни прояви. Освен това нищо не може да се направи, освен да се чака лудия отново да нападне, за да го хванат следващия път. Или пък по-следващия.
Огънят омекотяваше стаята. Това е сърцето на дома, е казал Франк Лойд Райт. А ако той не знаеше дали е така, то кой друг би могъл да знае?
— Но — каза Сюзън, след като помисли, — ако предполагаш, че не е някой луд…
— Луд човек — рекох.
Сюзън постави ръка на челото си.
— Загубих си мисълта. Ако предполагаш, че не е някой луд, можеш да започнеш да си гледаш работата както ти си знаеш. Да търсиш мотива и прочие неща от този род.
Чашата на Сюзън беше все още наполовина пълна с шампанско, но тя си досипа от бутилката, за да го освежи с по-студено. Докато правеше това, аз станах и хвърлих в огъня още две дървета.
— И все пак има нещо друго — изрече Сюзън.
— Само защото си психоаналитичка — казах, — мислиш, че знаеш всичко.
— Мисля, че те познавам — отговори тя, — а това няма нищо общо с професията ми.
— Добре казано.
Пийнах малко шампанско и хапнах хайвер от сьомга, като си мислех как по-добре да формулирам мисълта си. Сюзън мълчеше.
— Проблемът е, че има официална версия за всичко. Но обективните данни някак не се връзват напълно с нея. Не искам да кажа че им противоречат, но… — разперих ръце.
— Например? — запита Сюзън.
— Ами, да вземем къщата им. Тя е прекрасна, но напълно безлична. Прилича на изложбена зала, с изключение на спалнята му, безлична е като хотелска верига.
