няма за къде да бързат. Горещината беше поносима и леко ме обгръщаше без нападателността на големите градове през лятото.
Отвън академията на Каролина минах покрай извиваща се тухлена стена, по-висока от главата ми. Нямаше нито остри, нито прави ъгли. Стената криволичеше равномерно навън и навътре. На пресечката с един мръсен път стената зави незабелязано и се отдалечи от мен. Тръгнах по мръсния път. Калта беше мека и червена и краката ми издаваха неприятен звук, като стъпвах в нея. Тук дърветата не се спускаха надолу, стояха изправени и много високи, вечнозелени борове, без клони първите трийсет или четирийсет стъпки, така че вървенето по този път приличаше на ходене през коридор, обграден от двете страни с колони. Не се чуваше никакъв звук освен този, издаван от краката ми и подсвиркването на скакалец, което беше толкова настойчиво и постоянно, че избледняваше и човек преставаше да го забелязва. Надолу по пътя можех да видя как се откриват тренировъчните писти и в центъра на вътрешното поле имаше огромно тумбесто дърво, заобиколено от колона борове.
Светлина в края на тунела.
Чух звук от удряне на копита. Стигнах до тренировъчната писта. Няколко коня се разхождаха наоколо в меката червена пръст. Трениращите ездачи бяха повечето момичета в джинси, ботуши и твърди шапки, малките им камшици за езда бяха затъкнати отзад в коланите и стърчаха до гърбовете им. Петдесет килограмови момичета, контролиращи петстотин килограмови животни. Като се приближих, можах да чуя как конете си поемаха въздух през разширените си ноздри и го издъхваха на големи пръхтения. Дишането им беше регулярно като заглушеното биене с копитата.
Вляво, на около половин миля нагоре по пистата, имаше малка преносима врата за стартиране. Трима- четирима мъже се бяха събрали около нея, като наблюдаваха как конете тичат. Единият от мъжете беше яхнал спокоен силен кафяв кон. Другите трима стояха прави. Зад стартовата врата имаше паркинг с три или четири коли, а зад него вдясно се виждаха няколко бели сгради. Тръгнах към вратата.
Приближих към човека на коня.
— Добро утро — поздрави той.
— Искам да поговоря с някой, който отговаря за конюшнята — рекох.
— Тогава ви трябва г-н Фъргюсън — каза човекът и кимна към един от другите мъже, които стояха и гледаха конете.
— Франк Фъргюсън — обърна се към мен другият мъж и протегна ръка.
Представих се.
— Елате да поговорим в офиса ми — покани ме Фъргюсън. — Може да е останало малко кафе, въпреки че сигурно вече е изстинало.
Фъргюсън беше нисък с превити крака и значително шкембе, което изглеждаше твърдо. Косата му си беше на място, посивяла и къдрава, оставена дълга за човек на неговата възраст. Ходеше с инженерни ботуши и джинси с червена карирана риза, бежовото му сако от рипсено кадифе беше с кожени кръпки на лактите. Отправи се към офиса с бърза крачка и в движение измъкна извита лула от морска пяна от десния джоб на сакото си. Напълни я с тютюн от кожена кесия с цип. Докато стигнем до офиса, лулата вече димеше в устата му, а тютюнът беше напъхан обратно в джоба на сакото.
Офисът се намираше в единия край на дългата конюшня, където бяха отделенията на състезателните коне. Те гледаха света около тях, като хрупаха сено, поклащаха се и най-малко един от тях дъвчеше усилено оградата на отделението си. Младо същество къпеше с маркуч един висок дорест жребец. Момичето беше облечено в кафява тенис фланелка, на която пишеше Кентърбъри Фармс, а вързаната й на дълга плитка руса коса стигаше до кръста. Тя изплакна коня със силна струя вода, намаза го със сапун и започна да го търка с четка. Отново го изплакна от пяната. Конят стоеше спокойно и гледаше с големите си кафяви очи тренировъчната писта на полето. От време на време поместваше копитата си.
Самият офис не представляваше нищо особено. Имаше снимки на коне и собствениците им, събрани в повтарящи се пози в кръга на победителите. Изглеждаше, че има много собственици. Фъргюсън присъстваше на повечето от снимките. В стаята имаше голямо метално бюро и сива маса с папки на нея, кафе машина с наполовина пълна каничка с кафе, сложена на затоплящата чинийка. Миришеше лошо, както мирише кафе, което е стояло половин ден на топло.
Фъргюсън кимна към кафето. Поклатих отрицателно глава. Той седна на бюрото, аз взех един прав стол, обърнах го с гърба напред и поставих ръцете си на облегалката му.
— Аз съм детектив — рекох. — Разследвам биографичните данни и произхода на една жена, която е работила тук, жена на име Оливия Нелсън. Може би преди около двайсет и пет години, вероятно двайсет и седем или двайсет и осем. Вие били ли сте тук тогава?
Фъргюсън кимна и си наля чаша от отровно-миришещото кафе. Сложи си две супени лъжици захар, още две сметана и го разбърка, докато ме слушаше.
— Да, разбира се. Аз съм в този бизнес от четирийсет години, следващата пролет ще станат четирийсет и една. Точно тук. Помагах да се открие състезателната писта в Алтън. Всички мислеха, че това трябва да стане в Кентъки. Но не стана така и аз им показах, че не са прави.
Той още веднъж разбърка кафето си.
— Помните ли Оливия Нелсън? — попитах.
— Хлапето на Джек Нелсън? — каза Фъргюсън. Поклати глава. — Старият Джек, който мреше да си присвои нещо чуждо. Беше голям хитрец, най-големия, който някога съм виждал.
— Да си присвоява? — попитах.
— Джек свиваше всичко, което не е човешко същество — обясни той.
— Хубаво е човек да си има хоби — рекох. — Какво можете да ми кажете за Оливия?
Фъргюсън сви рамене.
— Много време мина оттогава. Беше достатъчно добро дете, обичаше да се разхожда, учеше се да язди точно като хлапетата ей-там сега, падаше си по конете. Нали знаете, младите момичета обичат да упражняват контрол върху нещо голямо, силно и мъжко между краката си.
— Добре казано — казах. — Нещо необичайно в тази връзка?
— Нищо, беше по-богата от останалите… затова я взех. Джек беше вложил много пари в конете ми.
— От синдиката?
— Да, господине. Стигнахме до Кийнленд, до Сарагота и годишните търгове. Купувахме коне, които изглеждаха подходящи и продавахме акции срещу тях.
— Чували ли сте нещо за Оливия, след като тя напусна работата си тук?
Фъргюсън отново сви рамене, дръпна от лулата си. Беше добър пушач на лула. Беше я запалил с една кибритена клечка и беше успял да поддържа огъня й без много усилия.
— Не — отговори. — Не се занимавам много със съдбите на хлапетата, след като напуснат конюшнята. Знам, че отиде да учи в колежа и майка й почина… — бавно поклати глава. — Като че ли уби Джек със смъртта си. Човек би помислил, че не държи много на нея, като го гледаше как хойка насам-натам, докато беше жива, но трябва да я е обичал по свой собствен начин. Когато почина, той направо се побърка от мъка. Отне му две години, за да преодолее скръбта си.
Фъргюсън дръпна от лулата и без да я вади от крайчеца на устата си, изпусна малка струйка дим от другия. След това се ухили.
— И все пак, не бих искал да оставя дъщеря си сама, когато Джек е наоколо.
Имах чувството, че в стомаха ми се свива буца.
— Какво искаш да кажеш? — попитах.
— Джек е вече почти на седемдесет години, но ако му падне нещо, не му прощава — каза Фъргюсън.
Замълчах. Фъргюсън ме погледна замислено. Знаеше, че е казал нещо, което не е трябвало. Но не знаеше какво. Чакаше.
— Значи е жив — констатирах.
— Поне миналата седмица беше — рече Фъргюсън. — Пийнахме му по няколко питиета. Имаш ли по-нова информация?
Поклатих глава.
— Бях чул, че е починал.
