на шерифа ще знае за моето съществуване.
— Трудно е да си представи човек — рече Сюзън, — но вероятно е истина. Така че кой мислиш може да им е наредил?
— Някой, на когото не харесва ровенето ми в миналото на Оливия Нелсън — отговорих.
— И аз си мислех горе-долу същото. Въпросът е кой не иска да правиш това и защо.
— Да — рекох.
— А ти нямаш ли отговор на този въпрос?
— Никакъв.
— Друг е въпросът кой има такива права да нарежда на шерифския офис какво да прави — рече Сюзън.
— Добър ход, Дела — казах.
— Дела?
— Дела Стрийт… Пери Мейсън. Мисля, че съм твърде начетен за теб.
— Трудността обикновено не се крие в начетеността — рече Сюзън.
— Както и да е — опитах се да я успокоя, — има твърде много неща, които не знам, за да правя много догадки. Единственото име, което възниква в мисълта ми и което притежава такива права и пълномощия е сенаторът Стратън.
— Че той откъде накъде ще иска да те обезкуражи?
— Може и да не го прави — казах. — Срещнах го, когато обядвах с Трип в Харвардския клуб. Те се познават. Разпитвал е за мен ченгетата в Бостън. Но това може да е просто рутинно проучване на голям участник на избирателната кампания, истински или потенциален.
— И той е единственият, за когото можеш да се сетиш?
— Точно така.
— Мислех, че един либерален сенатор от Масачусетс не би имал много влияние в провинцията на Южна Каролина — каза Сюзън.
— Политиката създава странни приятелства — рекох.
— Може бащата на Оливия, който не е починал, да има нещо общо с това…
Пийнах още малко от уискито си със сода.
— Възможно е — съгласих се.
— Какво смяташ да правиш сега?
— Ще пийна две-три чашки, ще си поръчам сандвичи, ще си легна и хубаво ще се наспя. На сутринта ще потърся ресторанта, за да закуся. Сидейл, пиколото, който ми е най-близкия приятел в Южна Каролина, казва, че това е място, което за нищо на света не трябва да се изпуска и че всеки се храни там. Автентична южна кухня, казва той.
— И на мен ми липсва — рече Сюзън. — А какво ще правиш след закуска?
— Ще изляза и ще видя дали ще мога да поговоря с Джек Нелсън — казах.
— Това може да е интересно — възкликна тя.
— Не толкова интересно, колкото си ти — опитах се да я зарадвам.
— Разбира се, че не — каза Сюзън. — Но може би ще откриеш, че полицаите са били подведени да повярват, че той е умрял.
— Много ми се иска да можехме да хапнем заедно в ресторанта на конюшнята утре — рекох. — Чаша кафе, овесени ядки, риба със сос и ти.
— Да предположим, че не можеш и никога няма отново да ни посрещнат с добре дошли в ресторанта на конюшнята. Пази се — предупреди ме Сюзън.
— Да — отвърнах. — Обичам те.
— И аз те обичам — рече тя, — а ти може би липсваш на бебето повече, отколкото тя може да си представи.
Затворихме телефона. Полежах в леглото малко с уискито си, като проучвах оформлението на тавана на стаята. След това станах, за да освежа питието си и погледнах през прозореца. Алтън беше тъмен и мълчалив под стъмнилото се небе. Нямаше луна. Не се виждаха никакви звезди. Вятърът леко движеше клоните на дърветата и вдигаше достатъчно шум, за да мога да го чуя през затворения прозорец. През улицата, на жълтата светлина на уличната лампа се виждаше празно пространство прораснал с трева чакъл. Нямаше и следа от синия Буик. Нямаше никакви коли. Може би се бяха отказали от опитите си да ме сплашат. Може би бяха просто решили да подходят към мен по различен начин. Замислено си изпих питието, раздвижих мускулите на гърба и рамената си и погледнах Браунинга, който лежеше на нощното шкафче.
Вдигнах чаша към пистолета.
— Пия за теб, приятелю — казах.
След това взех менюто на обслужването по стаите и започнах да си мисля какво да си избера за ядене.
18
Ресторантът на конюшнята се намираше на около четвърт миля от тренировъчните писти на Алтън, ниска, почти бяла сграда с куп сгурия отпред и с паркинг, определен на неподходящо място в чакъла, където имаше три пикапа и зелен Ягуар седан. Стара метална реклама на кока-кола висеше над входната врата. От отворените прозорци се носеше миризма на мас.
Влязох. Сградата беше разделена на две помещения отпред и отзад. В една от стаите имаше две маси за билярд и музикален бокс-автомат. Трима-четирима ездачи в тенис фланелки и джинси играеха билярд и пиеха кока-кола, като слушаха Уейлън Дженингс. От моята страна на арковидния вход трапезарията беше изпълнена с дълги пластмасови, покрити с метални листове маси. Отзад се намираше кухнята. Добре облечени мъж и жена ядяха шунка с яйца, овесени ядки и препечен хляб. Три по-обемисти жени с големи шапки и украсени с волани и къдрички рокли седяха на съседната до тях маса. Върнах се обратно в кухнята, където две жени готвеха. Едната от тях имаше прошарена в черно и сиво коса, а другата — прошарена в бяло и сиво. И двете бяха с изпотени чела. Белокосата жена беше облечена в сини джинси по-широки от Делъуеър. Чернокосата носеше рокля на цветя. И двете се бяха препасали с престилки. Без да вдига поглед от скарата, където пържеше бъркани яйца, чернокосата попита:
— Кво искаш?
Поръчах си овесени ядки, препечен хляб и кафе.
— И това ли е всичко? — попита тя.
— Това е всичко, за което бих се осмелил да помоля — рекох. — Миризмата вече запушва артериите ми.
Все още без да вдига поглед, тя кимна с глава към пластмасовите маси. Белокосата постави на щанда пред мен голяма порцеланова чаша и кимна към кафето в поддържащата го топло каничка.
— Седнете — каза чернокосата, — ние ще ви го донесем.
Налях си кафе, сложих сметана и захар и го занесох до един празен стол. Белокосата се появи иззад щанда с огромно количество чинии и ги постави пред обемистите жени. Можех да разбера защо са толкова пълни.
Сръбнах от кафето. Беше твърде горещо. Със зор глътнах малко и за известно време подухах чашата, за да изстине. По стените на стаята висяха закачени снимки, повечето от които представляваха конните състезания, жокеите и собствениците, наредени в кръг с конете си. Конете бяха винаги тези, които са най- малко развълнувани. Снимките бяха стари, чернобели, избелели, с подгънати краища и разпокъсани от непрекъснатото лепене със скоч към грапавата стена. Единственото по-ново нещо беше големият календар за настоящата година, украсен със снимки на кучета, играещи покер. Имаше стара снимка на Оливия Нелсън, евтина цветна снимка, която приличаше на тези, които правят по училищата всяка година и изпращат в къщи в картонена рамка, родителите я купуват и я поставят на полицата на камината. Станах, приближих се към стената и се загледах по-отблизо. Ясно беше, че това бе Оливия Нелсън. Приличаше на снимката си в годишника от колежа и не се различаваше много от снимката си на четирийсет и двегодишна възраст, която бях видял в хола й на Бийкън Хил. Кафето ми беше поизстинало, пийнах малко, докато гледах снимката й.
