Кадилака не се виждаше главата на шофьора над предната седалка. Това обикновено не е добър знак.
На следващият изход Буикът зави, изтрещя надолу по рампата и зави надясно към Еврика. Последвах го и за малко не минах право покрай него. Беше спрял на шосето на един чакълен страничен път. Всъщност минах край него преди да зърна синия му цвят през нискостъблените борови дървета. Спрях, върнах назад и се разположих зад него. Отново заседнахме на едно място.
Синя сойка летеше наоколо от един до друг бор, като ни наблюдаваше така, както гледаше и всичко останало. Спираше за момент, главата й се завърташе, оглеждаше се във всички посоки, след това без никакви видими причини отлиташе до друго дърво, или просто се прехвърляше на друг клон и отново се оозърташе във всички направления. Semper paratus. Винаги на път.
Пред нас чакъленият път се извиваше в мощни линии, които водеха по прави ъгли към магистралата през един процеп в горите. Зад нас и, над нас движението по магистралата следваше хода си, без да подозира че малко по-нататък пътят бе запречен от бавно движещ се огромен пътен блок.
Начело на моя отбор за вечни времена трябваше да застане Узи Смит. Бях гледал Марти Мериън, но той не притежаваше удара на Узи. Пий Уий Рийс, от друга страна, беше един от най-големите играчи, умеещи да уловят топката, които някога бях виждал. И това беше правилото, по което квалифицирах играчите. Беше отбор за всички времена, съставен само от звезди, единствени по рода си. Узи правеше уникални неща, които не бях виждал никой друг да прави на футболно или бейзболно игрище. Трябваше да се спра на Узи.
Шофьорът на Буика взе решение. Вратата се отвори, той излезе и се запъти назад към мен. Беше облечен в светлобежов костюм и кафява блуза с папионка на врата, носеше средновисоки токове. Имаше черна чанта, метната през рамото и беше жена. Може би около четирийсетгодишна, с добре запазена фигура, здраво стиснати зъби и широка уста. Очите й бяха овални и раздалечени едно от друго. Гримът подчертаваше овалността и разделечеността им по начин, който не можах напълно да разбера. Свалих прозореца на колата. Токовете й отекваха в чакъла, докато приближаваше към мен. Изглеждаше сърдита.
Изчаках да приближи до колата и тогава попитах:
— Виждали ли сте някога как играе Узи?
— Е добре, приятел, кажи си проблема — рече тя.
— Ами опитвам се да избера между Узи Смит и Пий Уий Рийс за моя страхотен отбор за вечни времена, съставен само от звезди…
— Остави глупостите настрана — тросна се тя. — Зададох ти въпрос. Искам отговор.
Усмихнах й се. Тя видя усмивката и я пренебрегна. Не се поддаваше на чара ми.
— Не знам дали бихте се съгласили да дойдете с мен на танци или на нещо от този род — предложих й.
Тя се намръщи, бръкна в джоба си и извади кожен портфейл. Отвори го.
— Аз съм полицай — каза.
Емблемата беше в синьо и златисто жълто и на нея бяха изписани буквите „Шериф област Алтън“ от външната й страна.
— Вероятно това означава, че няма да има танци, а?
Тя сърдито поклати глава.
— Виж какво, момченце, нямам никакво намерение да се будалкам с теб наоколо. Отговори веднага на въпросите ми или ще те вкарам в ареста.
— Интересно за какво, че съм карал след офицер?
— Защо ме следиш?
— Защото ти ме следиш. И регистрационният номер на колата ти е класифициран. Помислих си, че ако се залепя зад теб или ще трябва да се сблъскаме лице в лице, или ще мога да те проследя до вкъщи.
Тя ме зяпна. Беше стандартен твърд полицейски поглед.
— И ти реши да се изправиш срещу мен лице в лице — продължих. — Сега знам, че работиш за шерифа. Кой те прати да ме следиш?
— Аз съм тази, която ще задава въпросите, приятел.
— А, не, въпросът ти не се урежда. Не знаеш какво да питаш.
— Дали знам или не — каза тя, — няма значение. Мога да ти кажа нещо. Мога да ти кажа, че си затънал до гуша и ще постъпиш умно, ако си отидеш у дома и си намериш друго занимание преди това нещо да ти излезе през ушите.
— Ти съвсем открито ми показваше, че ме следиш — рекох. — Някой е претърсил из основи стаята ми и позволи да го разбера. Помислих си, че искат да ме сплашат. Това, което искам да знам е защо. Кой иска да ме обезкуражи? Какво можеш да ми кажеш за Оливия Нелсън? Къде си правиш косата? — отново й се усмихнах.
Тя пак ме погледна с онзи твърд полицейски поглед, който се оказа учудващо ефективен, като се има предвид, че приличаше малко на Одри Хепбърн. След това поклати глава веднъж, остро. А очите й странно заблестяха.
— При Розета — каза тя. — В Бейтсбърг.
След това се обърна на средновисоките си токчета и се запъти обратно към колата, влезе, направи обратен завой и мина покрай мен, като излезе на шосе Еврика.
17
Намирах се в стаята си в Алтън Армс, лежах на леглото със свалени обувки и три възглавници под главата, като разговарях със Сюзън по телефона. На шкафа имаше бутилка уиски, сода и кофа с лед. Ризата ми висеше на закачалка в гардероба, покрит с розова вата за юргани. Пистолетът ми лежеше на нощната масичка, като цевта сочеше настрани, за да е по-безопасно за всеки случай. Сръбвах си уиски от една висока чаша, изпратена заедно с бутилката. На нея имаше гравиран гребен на шлем с буквата А, преплетена в него. Облечени с вата закачалки и чаши с монограм. Първокласен хотел.
— Как е бебето? — попитах.
— Тя е добре — отговори Сюзън. — Заведох я на разходка след работа, купих й нов кокал, сега лежи на леглото, гледа ме и го гризе, като разлива сока от кокала на кувертюрата на леглото ми.
— Колко прекрасно — рекох. — Липсвам ли й?
— Татко липсва ли ти, чедо? — попита Сюзън извън слушалката.
Изчаках.
— Не — каза Сюзън в слушалката, — очевидно не. Може би след като си свърши кокала.
— Това звучи далеч по-жестоко от жилото на пепелянката — рекох.
— Ти ми липсваш на мен — каза Сюзън.
— Е, това все пак е утеха — успокоих се. — Въпреки че не е съвсем същото.
— Защо не?
— Може просто да те гони сладострастието.
— Докато любовта на Пърл е предмет на Провансалската поезия — рече Сюзън.
— Точно така — казах.
Тя се изсмя. Винаги обичах да слушам смеха й. А да съм го предизвикал аз за мен беше равностойно на западната страна на седмото небе.
— Ти забавляваш ли се там? — попита Сюзън.
— Не. Отделът на местния шериф се опитва да ме сплаши до смърт.
— Наистина ли?
— Да. Скоро се сблъсках с една груба детективка на шерифа, която си прави косата при Розета в Бейтсбърг.
— Разкажи ми — каза Сюзън.
И аз й разказах, като започнах от претърсването на стаята ми, включително и за разговора си с Фъргюсън.
— И откъде накъде офисът на шерифа ще се занимава с такива неща? — попита тя.
— Някой им е наредил, предполагам. Не виждам защо иначе в областта Алтън, Южна Каролина, отделът
