добра ученичка, мисля. Дипломата й ще ни каже точно, ще уредя да ви направят копие, но не си спомням нищо особено за нея.
Спря за момент, погледна към тенис кортовете и се усмихна.
— Разбира се, куриозното е, че си спомням най-добре лошите ученици — рече. — Те са тези, с които прекарвам най-много време.
— Вие тогава директорка ли сте била? — попитах.
— През 1966? Не. Бях шеф на катедрата за съвременни езици — отговори тя. — Не си спомням да съм имала в класа си Оливия Нелсън.
— Има ли нещо, за което да можете да се сетите и което да хвърли някаква светлина на убийството й?
Д-р МакКалъм поседя тихо за момент, като гледаше навън, покрай мен. Навън момичетата в бели рокли настървено удряха топките за тенис в мрежата.
— Не — каза бавно тя, — не знам нищо. Но, разберете, не си я спомням ясно. Бих могла да ви свържа с нашата секретарка по учебната част, когато се върне от отпуска.
Приех предложението и взех името и телефонния й номер. Поговорихме още малко, но не открих нищо. Станах, ръкувахме се и си тръгнах. Като минавах по извиващата се пътечка можех да чуя ударите на ракетите за тенис.
— Вие и аз, г-це Полард — промърморих по посока на инструкторката.
13
Отвън пред академията на Каролина спрях до тротоара, за да пусна един тъмносин Седан да мине покрай мен, пресякох улицата и се запътих по долния хълм покрай свободната библиотека на Алтън към хотела Алтън Армс.
Белокосата администраторка с младежко лице ме изгледа с любопитство, като минах през фоайето. Бързо измести поглед настрани като я погледнах и изведнъж се оказа много заета да подрежда нещо на рафта под гишето. Огледах се из фоайето. Нямаше никой. Минах покрай асансьора, качих се по стълбите и си влязох в стаята.
Беше претърсвана. Небрежно. Кувертюрата на леглото висеше по-долу, отколкото преди. Възглавниците бяха разхвърляни, чекмеджетата — отчасти отворени. Щорите на прозореца бяха оставени равно подредени, а не както преди. Проверих си куфара. Нищо не липсваше. Нямаше и какво толкова да липсва. Погледнах през прозореца. През улицата отсреща беше паркиран тъмносин Буик.
Известно време си мислих за Буика, за претърсването на стаята ми и за това как ме беше изгледала администраторката като влязох. Погледнах вратата. Не беше отваряна със сила. Помислих и за това. След това се върнах във фоайето и попитах администраторката:
— Някой влизал ли е в стаята ми?
Тя подскочи. Не много, може би около двуинчов вертикален подскок, но все пак си беше подскок.
— Не, господине, разбира се, че не.
— Кой номер е стаята ми? — попитах.
Тя се обърна ентусиазирано към екрана на компютъра.
— Ако ми кажете името си, господине, с удоволствие ще проверя кой номер е стаята ви.
— Ако не знаете името ми или номера на стаята ми — рекох, — откъде знаете, че никой не е влизал в нея?
— Аз, ами, никой не влиза по стаите на гостите на хотела, господине.
— Часовникът ми липсва — казах. — Бях го оставил на шкафа, а сега го няма там.
— О, Боже — възкликна уплашено. — Той не би… Изчаках. Тя не знаеше какво да каже. Имах време.
Нямах нищо против мълчанието. Долу откъм бара и трапезарията можех да чуя как един мъж се смееше. Почаках още.
— Сигурна съм, че той не би откраднал часовника ви, господине.
— Кой?
— Офицер Суини.
— Ченге?
— Да, господине. Това е единствената причина, поради която го пуснах в стаята ви. Той е полицай. Каза, че става дума за важен полицейски въпрос.
— От полицията на Алтън?
— Да, господине. Той е детектив в офиса на шерифа.
— Познавате ли го?
— Да, господине. В гимназията беше съученик на брат ми.
— Той ли кара тъмносин Буик седан? — попитах.
— Не знам, господине. Не го видях, докато не влезе във фоайето. Каза, че се отнася за официален полицейски въпрос. Сидейл може да знае за колата.
— Сидейл ли се казва цветнокожия тип в зелената униформа?
— Да, господине. Офицер Суини каза да не ви казвам. Той каза, че работата е официална.
— Разбира се — Усмихнах се и умишлено погледнах часовника си. Беше 3:10. Тя не показа признак, че го е забелязала.
Излязох на широката веранда. Сидейл метеше стъпалата.
— Извинявай, Сидейл, познаваш ли офицер Суини от полицията на Алтън?
Сидейл леко се усмихна.
— Тя изобщо не умее да пази тайна за пет пари, нали? — каза.
— За пет пари — отговорих. — Знаеш ли каква кола кара Суини?
— Като дойде тук, караше пикап Форд Рейнджър. Червен с черна пластмасова облицовка на седалките.
— Случайно да знаеш кой е притежателят на синия Буик, паркиран през улицата?
Сидейл погледна към Буика, след това към мен и поклати глава.
— Не мога да кажа, че знам.
— Знаеш, че Суини е бил в стаята ми, нали?
— Разбира се — каза Сидейл, — нали аз го пуснах.
— Как така?
— Тя ми каза да го направя.
— И ти стоя ли при него? Сидейл отново поклати глава.
— Само го пуснах да влезе. Не се навъртам около ченгетата повече от необходимото.
— Видя ли го, когато си тръгваше?
— Естествено. Тръгна си преди около двайсетина минути. Около десетина минути преди вие да се върнете.
Отново погледнах Буика. Нямаше издайническа антена за подслушване. Но имаше малка клетъчна телефонна антена на задния прозорец. Прозорците бяха с тъмни стъкла.
— Има ли някой в Буика? — попитах. Сидейл сви рамене.
— Паркиран е тук, откакто излязох — каза. — Ти в беда ли си?
— Още не — отговорих.
Излязох от верандата и се упътих към Буика. Както се приближавах, някой запали колата и замина.
14
Върнах се в хотела и се обадих на Фарел в Бостън. След това попитах Сидейл за пътя и тръгнах надолу по улицата към Кентърбъри Фармс. Състезателната конюшня се намираше като се пресече града, но в Алтън пресичането на града не представляваше събитие, изпълнено с открития и вълнуващи преживявания.
Заминах от Бостън в ранна есен, но в Алтън все още беше лято и дебелите листа на арковидните дървета нашарваха широките улици със слънчева светлина. Малкото коли се движеха свободно, знаейки, че
