Бялата жена излезе от кухнята и се запъти към мен със закуската.
— Къде сте седнали? — попита.
Кимнах към масата, тя тръгна пред мен и постави подноса на масата.
— Извинете — спрях я, — може ли да ви попитам защо на стената ви има снимка на Оливия Нелсън?
Сивата коса на жената беше лошо направена и се размотаваше из челото й като скъсан чорап. Брадичката й се стегна и долната й устна се издаде напред.
— Тук няма снимки на Оливия Нелсън.
— Тогава коя е тази млада жена? — попитах като посочих момичето на училищната снимка.
Челюстите й се стиснаха, а долната й устна се издаде още малко напред.
— Това е Черил Ан Ренкин — каза жената.
— Страшно прилича на Оливия Нелсън. Сигурна ли сте, че не е тя?
— Мисля, че би трябвало да познавам собствената си дъщеря — рече тя. Гласът й едва се чуваше, гледаше надолу, като че ли говореше на краката си.
— Дъщеря ви? Черил Ан Ренкин, която е точно копие на Оливия Нелсън, е ваша дъщеря?
— Тя не прилича на Оливия Нелсън — прошепна тя на краката си.
Кимнах и се усмихнах с разбиране. Трудно е да се държиш възпитано и с чар към някой, който се е втренчил в земята.
— Познавате ли Оливия Нелсън?
— Познавах я.
— Можете ли да ми разкажете за нея?
— Не.
— Къде се намира дъщеря ви сега? — попитах.
Тя поклати глава по кучешки, като продължаваше да гледа надолу.
— Имам работа. Не мога да стоя тук и да пропилея целия си ден в разговори — Обърна се и се запъти обратно към кухнята, където започна да чупи яйца в една купа.
Чернокосата я погледна, след това се обърна към мен. Помислих малко за това и реших, че тя няма желание да говори повече по въпроса. Може би колежката й си мисли, че съм по-черен от дявола и ако двете заедно решат да ме нападнат, доста ще се затрудня.
Върнах се на масата си, изядох овесените ядки и препечените филийки, допих си кафето и погледнах снимката на Черил Ан Ренкин, която страшно приличаше на Оливия Нелсън.
Бях объркан.
19
Къщата на Джек Нелсън се намираше отвъд тренировъчните писти, на един хълм с поляна, която се простираше на около половин миля надолу към шосето. Пътят към нея беше покрит с черупки от стриди и се извиваше в бяла арка бавно през зелената ливада към двойна пътна врата за коли, поставена на блестящи бели колони. Къщата също беше бяла и изглеждаше като че ли е била построена преди Гражданската война, но добре запазена. На три етажа, смътно напомняше европейска провинциална къща, освежена от наличието на растения и храсти, които не познавах, така че бяла като щъркел, тя имаше вид на плуваща отгоре на хълма върху вълни от цветове. От нея се излъчваше тишина. Прозорците бяха пусти, сутрешното слънце се отразяваше в тях без никакъв смисъл. По краищата на мястото от двете страни бяха засадени високи южни борове, които ограждаха имението. Птичките виеха гнезда в клоните. Можех да чуя песните им. Приближих към къщата. Виждах пчелите, които кръжаха над растенията, движейки се от цвят на цвят. Краката ми изглеждаха натрапчиви, като стъпвах шумно по пътя, обсипан с черупки от стриди.
Звъннах на звънеца, той оттекна вътре в къщата. Редица кучета започнаха да лаят при този звук, въпреки че нямаха вид да искат да кажат нещо особено с лая си. Почаках. Кучетата продължиха да си лаят без никакъв ентусиазъм, като че ли просто си вършеха работата и всъщност не се интересуват особено от звъненето на външния звънец.
Лек ветрец полъхна по върховете на по-високите цветя по предната част на къщата и ги накара нежно да се поклатят. Пчелите се поклатиха заедно с тях, необезпокоявани от вятъра, съсредоточени върху нектара си.
Не чух стъпки. Вратата просто се отвори. Бавно. Зад вратата се виждаше огромно тъмно входно антре. Бавен старешки мъжки черен глас бавно каза:
— Да, господине?
— Казвам се Спенсър — рекох и подадох една визитна картичка в тъмнината. — Тук съм, за да видя г-н Нелсън. — Усмихнах се в тъмното антре. Съвсем приятелски, като човек, който продава шевни машини. Черна ръка, почти невидима в тъмното антре, взе картичката ми.
— Влезте — каза старешкия глас.
Във входното антре очите ми започваха да привикват с тъмнината. В къщата се носеше странна миризма на нещо свежо. Миризма, която познавах, но не можех точно да определя. Почувствах нещо да се търка в крака ми и като погледнах надолу видях едно ловджийско куче, което се бе облегнало на коляното ми. Беше твърде тъмно, за да го видя ясно, но по начинът, по който си държеше главата и си клатеше гърба, можех да кажа, че е старо. Наведох се и му позволих да помирише ръката ми. С разширяване на зениците ми успях да видя, че имаше още три или четири други кучета, които стояха наоколо, но никое от тях не се държеше враждебно. Всичките бяха ловни.
Черният човек каза:
— Почакайте тук, господине. Ще видя дали г-н Нелсън може да ви приеме.
Гласът му беше мек, а той — много стар. Висок колкото мен, но слаб и приведен, като че ли му беше неудобно, че е толкова висок и искаше да го скрие. Носеше износен черен костюм и бяла риза, като единия край на яката й се беше вдигнал нагоре, с тясна окаяна черна папионка като комарджия от филмите, завързана така, че краищата й да висят по-дълги. Ръката, която държеше визитната ми картичка, беше изненадващо дебела, със здрави пръсти. Ръцете му бяха грациозни като на свирач на арфа или на човек, който често разбърква карти.
— Разбира се — казах аз.
— Не обръщайте внимание на кучетата, господине — рече той. — Те няма да ви посегнат.
— Знам — отговорих. — Обичам кучета.
— Да, господине — каза той и се отдалечи, краката му леко изшумоляха по тъмния дъбов под. Беше обут в пантофи.
Стаята беше облицована цялата в тъмен дъб, стените бяха панелни, а таванът — направен от панели и греди. В антрето нямаше прозорци. В задната част на входното антре нагоре се виеше стълба и може би преди е имало прозорци, защото иззад завоя проникваше малко светлина.
Миризмата на свежо, която бях забелязал, намаля, когато старият човек си тръгна и отново се засили, когато чух шума от пантофите му, които се приближаваха някъде изпод стълбите. Усетих се, че душа. Къщата миришеше на алкохол и черният човек също. Нищо чудно, че миризмата ми се беше видяла толкова позната.
— Г-н Нелсън пита по каква работа искате да го видите, господине?
— Отнася се до дъщеря му — казах.
— Да, господине.
Той пак се отдалечи и този път го нямаше повече време. Почесах старата хрътка зад ухото и тя облегна главата си по-здраво на коляното ми. Другите кучета седяха наоколо с уважение, застанали в полукръг, който, по всяка вероятност си имаше някакъв свой кучешки ред. Старото куче явно беше главатарят. Сега вече можех да виждам достатъчно добре, за да забележа колко сива е муцуната на кучето. И около очите му беше сиво като на миеща се мечка. Предните му лапи се огъваха леко навътре.
Из цялото антре имаше рисунки на състезателни коне в позлатени рамки, повечето очевидно от деветнайсти век, когато са ги рисували с дълги тела и малки глави. От друга страна може би през деветнайсти век те наистина да са имали дълги тела и малки глави.
Кучето потри коляното ми с главата си и аз се наведох, за да го погаля още малко. Другите кучета ни
