наблюдаваха. Под прясната миризма на алкохол се носеше по-търпимата миризма на кучета. Обичах и двете миризми, въпреки че имаше хора, които не понасяха нито едната от тях.
В къщата не се чуваше ни звук, ни дори и типичните за всички къщи шумове като климатична инсталация, скърцане на стълбище, включване и изключване на хладилника. Не се чуваше нищо, освен тишината, която като че ли е нараствала непрекъснато от края на Гражданската война насам.
— Вие, момчета, добре ли се забавлявате тук? — попитах.
Кучетата не отговориха. Едното от тях, не видях точно кое, размаха веднъж опашката си. Черният човек се дотътри обратно.
— Г-н Нелсън каза да заповядате оттук, господине. Отидохме до края на входното антре, минахме под стълбището и през една врата влязохме в ярка галерия по продължение на задната част на къщата, изпълнена със слънчева светлина, нахлуваща през дългите френски прозорци. В края на галерията завихме надясно в огромна осмоъгълна оранжерия със стъклен покрив във формата на минаре. Един старец седеше в плетен шезлонг върху тъмнозелен килим в средата на под от сини камъни, като слънцето струеше върху него. Беше облечен в бял костюм и приличаше на Марк Твен, попаднал в ада. Имаше дълга бяла коса и голям бял мустак. По всяка вероятност тежеше около сто и четирийсет кила, повечето от тях съсредоточени в корема му. Имаше и малко в шията, и много в гънките на врата му, които се разпиляваха върху яката на ризата. Но имаше следи, показващи силата, която някога този човек е притежавал. А профилът на червеното сбръчкано лице беше същият, който дъщеря му беше показала на портрета си.
На плетена масичка до него стоеше порцеланова купа с топящ се лед, полупразна бутилка Джек Дениълс и чаша вода. В ръката си държеше дебела ниска чаша. Бастун, направен от дървото на трънка беше облегнат на шезлонга. До плетен стол имаше също плетена малка масичка с голям цветен телевизор. На екрана се виждаха пищно украсени състезателни коли, които непрекъснато обикаляха една състезателна писта. В стаята нямаше други мебели. Човек оставаше с чувството, че се намира в празен гимнастически салон.
Тук имаше още три-четири кучета, всичките ловджийски, с дълги уши, чернобели, които по нещо ми приличаха на кучето-чудо Пърл. С изкючение на това, че опашките им бяха дълги. И цветът им беше различен. И те бяха по-големи. И по-спокойни. Едно от тях размаха опашка на пода, като ме видя. Другите ме наблюдаваха, без да реагират. Проснали се на пода, само поместиха очи за да ме погледнат. Някъде отгоре се чуваше бръмченето на климатичната инсталация, но тя не се виждаше. Въпреки слънчевата светлина, в стаята беше студено.
Старият черен човек ми посочи другия стол със съсухрена, но все още грациозна ръка. Седнах. Джек Нелсън гледаше втренчено автомобилното състезание. Пот избиваше по челото му.
— Бихте ли искали малко уиски с вода, господине? — попита черния човек.
Замислих се за момент. Уискито можеше да помогне на зъбите ми да спрат да тракат от студ. От друга страна беше десет и трийсет сутринта. Поклатих отрицателно глава. Черният човек кимна и се отдръпна, като застана прав близо до вратата. Нелсън продължаваше да зяпа ралито по телевизора.
Изчаках.
Никой не направи нищо. Като че ли неподвижността беше обичайното състояние на нещата тук, а движението бе нещо необичайно и непривично.
Старият Джек си пийна още малко уиски.
Гласът на телевизионния коментатор на ралито беше изпълнен с вълнение, когато колите обикаляха и обикаляха около пистата. Вълнението изглеждаше съвсем не на място в тази стая, където времето като че ли беше спряло, а движението се считаше за странност и чудатост. Самият огромен телевизор не се връзваше с обстановката и приличаше на временен натрапник в тази неподвижна стая, пълна с кучета, старци и мен.
Седях. Черният човек стана. Кучетата се протегнаха. А старият Джек зяпаше състезанието по телевизора и си пиеше уискито. Изчаках. Нямаше за къде да бързам.
Най-сетне някой спечели състезанието. Джек взе дистанционното управление от масичката до него и натисна копчето за премахване на звука. Телевизорът замълча. Той се обърна и ме погледна, а когато заговори, буботещият му глас като че ли излизаше право от корема подобно на ръмженето на кит.
— Нямам дъщеря — каза той.
— Нито една?
— Нямам дъщеря — повтори и довърши уискито си, като се опита да си приготви ново. Старият черен мъж веднага отиде при него. Приготви му питието без излишни движения и му го подаде, като се върна на неподвижния си пост близо до вратата.
— Познавате ли жена на име Оливия Нелсън? Той поклати глава, тежко, като че ли около нея имаше рояк стършели.
— Не — каза.
— И никога не сте я познавали? — попитах.
— Вече не.
— Но някога сте я познавали.
Той за пръв път ме погледна, като бавно вдигна глава от гърдите си и ме загледа с ревматичния си разфокусиран поглед.
— Да.
Отново изчаках. Нелсън пак си пийна. Едно от кучетата внезапно стана, отиде при него и сложи глава на скута му, Нелсън автоматично го погали по главата с дебела, несръчна ръка. По ръцете си имаше петна като хората с болен черен дроб, а ноктите му бяха изгризани, като че ли ги ядеше.
— Омъжи се за африкански негър — рече той. — Аз… Изглеждаше обхванат от забрава и от спомени.
Загуби мисълта си и забрави какво беше започнал да казва. Отпусна глава, потопи носа си в ниската чаша и пийна.
— И? — попитах.
Той вдигна поглед, изненадан да ме види там.
— И… какво?
— И какво се случи, след като тя се омъжи? — попитах.
Той отново отпусна глава.
— Джеферсън ще ти каже — промърмори. Погледнах черния човек. Той кимна с глава.
— Джеферсън, кажи му — рече Нелсън.
Отново пи, включи звука на телевизора, зазяпа се в автомобилните състезания и като че ли изчезна. Брадичката му потъна в гърдите. Джеферсън се приближи, взе чашата с уиски от ръката му и я сложи на масата. От един вътрешен джоб извади голяма червена носна кърпа и избърса челото му с нея. Нелсън започна да хърка. Кучето махна главата си от скута му, върна се при другите и си легна с въздишка в слънчевото петно на пода от сини камъни.
— Г-н Нелсън сега ще поспи, господине — каза Джеферсън. — Ние с вас можем да поговорим в кухнята.
Последвах го вън от студената стая, където Нелсън спеше, обливайки се в пот, заобиколен от кучетата си пред безцелното автомобилно състезание. Въпреки думите на Фъргюсън, Джек Нелсън вече не изглеждаше да представлява някаква заплаха за девиците.
20
Кухнята беше слугинска и се намираше под стълбите. Жълтеникав линолеум покриваше пода, а в единия край имаше голяма газова печка на крака и мивка. Стаята беше мрачна, в нея се носеше мирис на газ за лампи, въпреки че не можах да видя причината за този мирис. Лек слой прах покриваше всички повърхности. Старата хрътка, която бях срещнал в предното антре, ни беше последвала до кухнята и се беше разположила тежко на пода пред печката. Джеферсън посочи бяла метална масичка със сгъваеми краища и седнахме от двата й противоположни края.
— Г-н Нелсън остаря — каза Джеферсън.
— Всички остаряваме — отговорих. Джеферсън се усмихна.
