— Да, господине, прав сте.
Той погледна разсеяно старата хрътка, която лежеше до печката.
— Като млад си струваше да се види — рече. — Яздеше коне. Стреляше. Занимаваше се с кучетата. Не се боеше от никой човек. Хората му правеха път, като минеше — меко се усмихна и добави: — Падаше си също по мадами.
Изчаках. Това беше умение, което сега се учех да разработвам в себе си.
— Винаги се грижеше за семейството — проговори отново Джеферсън.
Старият хладилник в далечния ъгъл шумно превключи. Никой не му обърна внимание.
— Бил съм с него през целия му живот. Той също винаги се е грижил за мен…
— А сега ти се грижиш за него.
— Така става в живота. Г-жа Нелсън си отиде. Г-ца Оливия също.
— Разкажи ми за Оливия — казах.
Гласът му едва ли беше малко по-силен от шепот. Очите му бяха отнесени, ръцете, инертно поставени на масата, изглеждаха тъжно крехки.
— Тя разби сърцето му — рече той.
— Омъжи се за черен човек? Джеферсън кимна.
— Не трябваше да прави това. Разби сърцето му.
— Е, това не разбива сърцата на всички — казах.
— Той не можа да се промени, твърде стар е, твърде… — Джеферсън се замисли за момент. — А и е твърде много г-н Джек. Не беше дори един от нашите негри. Тя се омъжи за африкански негър.
— Ти някога виждал ли си го? — попитах.
— Не, господине. Те никога не идват тук. Г-н Джек казва, че никога вече не иска да я видят очите му. Казва, че е мъртва, поне що се отнася до него.
— И сега вече е — рекох.
Джеферсън вдигна глава и ме погледна втренчено.
— Не, господине — каза той.
— Да. Съжалявам, Джеферсън. Ето защо се ровя в миналото й. Ще оставя на теб да решиш как да му кажеш и дали да му кажеш.
— Кога почина тя, господине? Изчислих на ум за момент.
— Преди десет седмици — отговорих, — в Бостън. Джеферсън ме зяпна.
— Не, господине — каза той.
— Съжалявам — рекох.
— Винаги съм поддържал връзка с нея — гласът му звучеше убедително. — Г-н Джек се преструва, че е починала, но тя ми пише писма и аз й пиша. В Найроби, това е в Африка, там живее.
Кимнах. Хрътката се протегна, като четирите й крака се намериха за момент на пода, след това облиза муцуната си и отново потъна в сън.
— Получих писмо от нея вчера — каза Джеферсън. Гласът му беше тих като пепел.
— Писала го е миналата седмица — продължи той. — Тя не е мъртва, господин Спенсър.
Нищо не се помръдна. Никъде. Беше толкова тихо, че можех да чуя как старото куче леко дишаше в съня си.
— В теб ли е това писмо? — попитах.
— Да, господине.
Джеферсън стана, отиде в килера и се върна след миг с писмото. Беше написано на онази тънка синя хартия за писма по въздушна поща, която като се сгъне сама си става плик и трябва правилно да бъде разгъната, за да може човек да следи страниците.
— Може ли да го прочета? — попитах.
— Да, господине.
Писмото започваше с „Джеферсън, скъпи“ и беше компендиум на последните събития в болницата, в която, доколкото разбрах, тя и мъжът й работеха в един беден квартал на Найроби. Спинът заемаше първо място по причина на смъртни случаи и за мъже, и за жени, пишеше тя. Позоваваше се на няколко пъти на последното писмо на Джеферсън. То беше датирано пет дни преди това и беше подписано, „Какво винаги с обич, Ливи“. Нямаше никакви основания да се съмнявам в истинността му.
— Ти естествено, познаваш почерка й — казах.
— Да, господине. Когато беше малко момиче й помагах да си пише домашните. Когато отиде да учи в колежа, ми пишеше писмо всяка седмица. Оттогава непрекъснато ми пише всяка седмица. Вече повече от двайсет и пет години. Познавам почерка й много добре, господине.
Кимнах.
— Радвам се, че не става дума за нея, Джеферсън.
— Да, господине.
— Но все пак това е бил някой друг.
— Да, господине.
Имах в себе си копие от портрета, който бях намерил в хола на жертвата. Извадих го от вътрешния си джоб и го показах на Джеферсън.
— Разбира се, че прилича на г-ца Ливи — каза той.
— Тази жена каза, че се казва Оливия Нелсън. Била е омъжена за виден Бостънски бял човек, живеела е на Бийкън Хил и е имала две деца на ученическа колежанска възраст.
— Не може да е г-ца Ливи — Гласът му беше равен и говореше по начина, по който човек би отбелязал, че земята е кръгла.
— Познаваш ли жена на име Черил Ан Ренкин? — попитах.
— Не, господине — отговори Джеферсън. Лъжеше. Каза го твърде бързо и твърде убедително.
— Снимката й виси на стената в ресторанта на конюшнята — рекох. — Жената, която работи там, казва, че тя й е дъщеря.
— Не зная нищо за това, господине. Отново кимнах.
— Дали ще можете да ми обещаете, господине, да не казвате на г-н Джек, че си пиша с г-ца Ливи?
— Разбира се, че няма, Джеферсън — отговорих, — но се обзалагам, че той знае за това.
— Естествено, че знае, господине. Но няма да иска аз да знам, че той знае.
— Сигурен ли си, че не знаеш нищо за Черил Ан Ренкин?
— Не знам нищо по този въпрос, господине. Нищичко.
Джеферсън стана и аз станах, качихме се горе до предната врата. Протегнах ръка, Джеферсън я пое. Ръката му беше деликатна и силна, суха като прахта.
— Нелсън е щастлив човек, защото те познава, Джеферсън — рекох.
Черният човек се усмихна.
— Да, господине — каза той.
21
Телефонът в стаята ми в Алтън Армс имаше дълга жица. Човек можеше да се разхожда из стаята докато говори. Разказвах на Куърк историята на Джеферсън и гледах през прозореца.
— Имаш ли адреса й в Найроби? — попита Куърк.
— Да, взех го от плика — казах и му го продиктувах.
— Ще й се обадим — рече той. — Ако тя действително е там, може би ще успеем да накараме някого от американското посолство да отиде при нея и да я разпита.
— Фарел ще дойде ли тук? — това ме интересуваше.
— Все някой ще дойде — отговори Куърк. — Я ми повтори още веднъж историята за тази Черил Ан Ренкин.
— Всичко, с което разполагам, е снимката й в ресторанта на конюшнята. Изглежда точно както Оливия Нелсън е изглеждала в снимката по случай завършването на гимназията. Напълно прилича и на портрета в хола на жертвата след двайсет и пет години.
— Мислиш, че това са стари снимки?