— Да. И жената, която казва, че е майка на Черил Ан е може би на около седемдесет години.
Навън времето беше слънчево и горещо. Дърветата през улицата изглеждаха увиснали по-надолу от обикновено, а листата им стояха неподвижни. Синият Буик тръгна, направи завой и паркира пред хотела. Една полицейска кола спря зад него, след нея друга. От едната й страна беше написано „Шериф на Алтънска област“. Униформени полицаи започнаха да излизат от колите. Те заобиколиха хотела, като се опитваха да не привличат вниманието на хората.
Двама се запътиха навътре в случай че се опитам да избягам през кухнята.
— Мислиш ли, че тя би могла да бъде жертвата? — попита Куърк.
— Твърде много прилича на жертвата, за да я пренебрегнем — отговорих. — Но точно сега имам друг проблем.
— Да?
— Мисля, че отделът на шерифа на Алтънска област ще ме арестува — казах и му описах действията на новопристигналите. На вратата се почука.
— Ето ги — рекох. — Кажи на този, който ще пристигне тук, че съм в затвора.
— Аз ще дойда — каза Куърк.
Затворих телефона, извадих пистолета от кобура и го сложих на нощното шкафче с дулото настрани от вратата. След това отворих и се усмихнах на полицайката, която си правеше косата в Бейтсбърг.
22
Не ми предявиха обвинения. Просто ми взеха нещата, включително и пистолета, и ме натикаха в една килия съвсем сам в съдилището на областта Алтън. Никой почти нищо не каза. Но помощниците на шерифа се навъртаха наоколо и бяха нащрек, доколкото това беше във възможностите им, докато не ме заключиха в килията. След това всички си тръгнаха и ме оставиха сам в една килия 8 на 10 стъпки в мазето на съдилището. Нямаше прозорци, само една единствена крушка светеше на тавана на килията ми и една в коридора отвън. Имаше тоалетна в ъгъла на стаята и бетонно легло, запоено за стената. Тънък гол дюшек на леглото, възглавница и вълнено одеяло, което имаше вид на някога носено от мулето при оране.
Легнах на леглото, поставих възглавницата вдигната под главата си и се загледах в тавана. От другите килии не се чуваше никакъв шум. Или областта Алтън беше на първо място по липсата на престъпления, или другите затворници бяха настанени някъде другаде. Арестът ми беше незаконен. Не ме бяха обвинили в нищо. Не се бях явил пред съд, не ми бяха дали право на адвокат. Не ми бяха прочели правата, може би защото в момента нямах такива. Вероятно се надяваха, че когато дойдат, аз ще се съпротивлявам и това ще им даде основание да предявят обвинение срещу мен. Но аз не го направих. Тръгнах с тях без да промълвя нито една дума. Нямаше смисъл да питам. Нямаше да ми кажат. Напълно е възможно и те самите да не знаят. Но аз бях направил нещо, за да дам мотив на някой да направи нещо, и може би това нещо беше глупаво.
Отново проследих в ума си моя вечен за всички времена отбор: Куфакс, Кампанела, Мюсиъл, Робинсън, Смит, Шмит, Уилямс, Димаджио, Мейс. Никой не беше не на място освен Мейс и, разбира се, Уили щеше да играе десен нападател. И Ред Барбър шеше да предава мача по телевизията. А червеният Смит щеше да пише за него.
Светлините тихо угаснаха. Тъмнината беше абсолютна. Отникъде не проникваше никаква светлина, докато най-накрая очите ми привикнаха към нея. Можех да видя намек за светлина, проникваща под вратата до килиите в края на коридора.
Баскетболният ми отбор нямаше проблеми за първите четирима играчи: Бърд, Ръсел, Меджик Джонсън и Джордан. Но кой щеше да бъде другият център нападател? Да избера ли Уилт и да оставя Ръсел да играе нападател? Изглеждаше подходящо разрешение на проблема. Може би Боб Пит. Или дьо Бушер, или да направя Бърд нападател, или да оставя да играе Елджин Бейлър. А какво да правя с Джулиъс?
Чудех се дали някой ще ми донесе вечеря и реших, че никой няма да направи това. Искаха да стоя изолиран и гладен, и да ме държат на тъмно докато ми се атрофира решителността. Опипом в тъмното намерих тоалетната и мивката до нея, като пуснах водата. Имаше кран само за студена вода. Пийнах малко от шепата си и започнах да се разхождам напред назад из килията, като напипвах решетките и стената, а след това се ориентирах за размера, протягах леко ръка навън, но като вървях и спирах, завивах точно, когато трябва и в главата ми се въртеше един план.
Спомних си първата жена, с която бях спал. Казваше се Лили, спомнях си голото й тяло с пълни подробности толкова ясно, все едно, че съм я виждал вчера. Стана ми интересно и започнах да си припомням другите жени, които бях чукал и открих, че мога съвсем точно да си ги спомня всичките: как изглеждаха, какво правеха, какво казваха, какво обичаха, какво обличаха и как се събличаха. Някои много ме бяха харесвали, някои се губеха в своите фантазии и аз се оказвах превозно средство за изразяването им, някои просто обичаха да се любят, но всичките бяха забавни и приятни.
Помислих си за Сюзън. Тя беше най-забавна и приятна от всички.
Мислех си за футбола и дали Джо Монтана най-накрая ще замести Унитас. Джим Браун беше вечен и, разбира се, Джим Паркър. Сара можеше да пее и Мел Торн, а Дейв Макена беше пианист и Четирите Сезона в Ню Йорк, за онази единствена вечеря и бира Катамаунт и немски овчарки и Али, който беше може би най- добрия по вдигане на тежести, въпреки че Рей Робинсън бе, разбира се, най-добрият за всички времена на всички тежести и за шампанско Круг, за Фолкнер, Върмиър, и Стан Кентън и Майк Ройко и най-накрая заспах.
23
Чух ги да идват и седях на леглото, когато светлините светнаха и шест души от тях влязоха в килията ми. Четирима бяха в униформи на заместници на шерифа от областта Алтън с полицейски палки, двама бяха цивилни. Приятелката ми с прическата и бадемовидните очи не беше с тях. И шестимата бяха мъже.
Един бабаит в костюм от три части на сини райета, каза:
— Стани на крака, задник такъв!
Това не беше нов подход, да нахлуят внезапно, след часове изолация, докато още спя и да ми извадят душата от страх, като ми задават въпроси. Седях на ръба на койката си с отпуснати в скута си ръце и го погледнах. Жилетката му зееше на кръста, като откриваше два инча лошо напъханата в колана риза да стърчи отгоре.
— Веднага се изправи на гадните си крака! — изрева той.
— Ако искаш да носиш костюм с жилетка — казах, — трябва да си го ушиеш при добър шивач. В противен случай жилетката ти се отваря и не е красиво, зее.
Г-н Жилетков изви глава и двама помощник-шерифи ме изправиха със сила на крака. Аз му се ухилих.
— Седни! — каза Жилетков и ме блъсна с двете си ръце.
Не седнах. Заклатих се малко, но успях да се удържа на крака. Жилетков врътна глава и същите двама помощник-шерифи, които ме изправиха на крака, поставиха по ръка на всяко едно от рамената ми и ме блъснаха да седна. Не поддадох. Жилетков сви юмрук и ме удари в стомаха. Беше бавен. Имах време да си свия стомаха и да го предпазя от целия удар. Но ме разклати достатъчно, за да могат помощник-шерифите да ме накарат да седна. Седнах.
— При кого тренираш? — попитах. — При Мери Бейкър Еди ли?
Той не знаеше коя е Мери Бейкър Еди, но се опита да не го покаже. Партньорът му, облечен в летен костюм и сламена шапка с периферия, обградена с цветна лента, застана подпрян до отсрещната стена с кръстосани ръце. Никой не показа значката си.
— Не ни пука дали си умен тарикат или не — каза партньорът му. — Ние ще те отървем от тази твоя черта. Рано или късно, за нас това няма значение. Ще те отървем от всички тарикатщини и ти знаеш, че сме в състояние да го направим — имаше мек, почти равнодушен глас без никакви признаци на местен акцент.
Беше прав. Можеха да го направят и аз го знаех. Всеки може да бъде принуден да отстъпи със сила; всичко е въпрос на време и техника, а ако имате време, техниката най-накрая ще се появи. Обаче това не
