означаваше непременно, че трябва да е скоро.
— Бихме искали да знаем — каза партньорът, — какво правиш ти тук наоколо и какво си открил за Оливия Нелсън.
— Вие, приятели, случайно да си носите значките или нещо друго? — попитах.
С напълно равен и лишен от всякакво чувство на хумор глас, партньорът каза:
— Значки ли, нямаме вонящите ти значки. Какво откри за Оливия Нелсън?
— Учила е в академията на Каролина. Обичала е конете — казах.
Тук под съдилището, в стаята без прозорци, не се чуваха никакви други звуци, само гласовете ни и дишането на заместник-шерифите. Без абажур, силната крушка от тавана светеше право върху нас.
— И какво още? — попита партньорът.
Той остана съвършено неподвижен до стената в поза, която вероятно беше практикувал хиляда пъти. Ръцете прегънати, шапката нахлупена над очите така, че лампата отгоре да запази лицето му в сянка.
— Това е всичко — рекох. В стаята настъпи тишина.
Партньорът се отдели от стената и се запъти към мен. Г-н Жилетков му отстъпи мястото си и застана до стената. Другите хористи заместник-шерифи стояха неподвижни, докато двамата направят рокадата. Партньорът протегна ръка към най-близко стоящия до него помощник-шериф и му шляпна полицейската си палка в ръката.
— Дълбоко си затънал, задник такъв — каза партньорът, — на път си да се удавиш.
Беше едър човек с високи квадратни рамене и широка отпусната уста.
— Не приличаш на заместник-шериф от областта Алтън — рекох.
— Без майтап — изхили се партньорът и ме удари силно по лявото коляно с палката. Болката си издигна нагоре и после слезе надолу по крака ми.
— Ще ти помогна да мислиш по-добре — каза той. — Може би си чул нещо, хм, свързано с правителството?
— Като какво например? — попитах и той отново ме удари по коляното.
Почувствах вътрешността на главата ми да почервенява и от седнало положение го ударих с юмрук в слабините, които се намираха на нивото на очите ми. Той изрева, преви се на две и залитна назад. Палката му падна на бетоновия под. Помощник-шерифите ме хванаха. Жилетков се отдели от стената, заел положение за стрелба, като държеше в ръка малък пистолет. Партньорът му стоеше превит на две. Знаех какво прави, бореше се с повръщането, което се надигаше в него на приливи.
— Сложете му белезници — кресна Жилетков. — Приковете го с белезници за решетките.
Помощниците се поколебаха. Жилетков прибра пистолета си, наведе се и взе полицейската палка, която партньорът му беше изпуснал.
— Не сме се договаряли за това — каза един от помощниците. Беше мускулест тип с пясъчна коса, ръце на лунички и голям неподстриган мустак.
— Правете каквото ви казвам — изръмжа Жилетков. — Това е правителствен въпрос.
— Ти казваш това — каза единият помощник. — Но аз не съм видял никакъв шибан документ да го докажеш.
— Никога ли не си закачал някого с белезници за врата на килия преди? — попита Жилетков.
— Разбира се, но шерифът не обича много да се гаврим с бели хора, освен ако е крайно наложително.
— Иди се шибай с шерифа — изруга Жилетков.
— Шерифът също така не обича хората да го псуват на тема шибане.
— Добре — каза Жилетков. — Добре. Но това е важно. За националната сигурност на страната. Трябва да открием какво знае той. И бързо трябва да направим това.
Партньорът му беше успял да се добере до стената и се бе навел с глава срещу нея, като се опитваше да диша дълбоко.
— Шерифът на теб се обади, нали? — каза той, като процеждаше думите си между вдишванията и издишванията. — Това е между него и нас.
Помощникът кимна, погледна другите помощник-шерифи и сви рамене. Пъхна палката под лявото си рамо и извади чифт белезници от задната част на колана си.
— Трябва да го направим — ми каза той. — По лесният или по трудният начин предпочиташ?
Отговорих:
— Мисля, че по трудния.
Помощникът отново сви рамене, извади палката изпод мишницата си и в този момент Мартин Куърк влезе в килията. Всички спряха по средата на действията си и го зяпнаха. Беше безупречно облечен както винаги. Син блейзер, бяла оксфордска риза, вратовръзка на кафяви и морско сини райета, кафява декоративна носна кърпа и сиви панталони. Носеше значката си в лявата си ръка. Държеше я така, че всички да могат да я видят.
Партньорът се беше изправил, все още дишаше тежко и се беше обърнал така, че сега се облягаше на стената с гърба си.
— Кой по дяволите сте вие? — попита той.
— Детектив лейтенант Мартин Куърк, командир на отдел убийства, Бостън, Масачусетс, от полицията.
— Ние сме по средата на разпит, лейтенанте — каза партньорът, — и, както знаете, тук не е Бостън.
Беше възстановил контрола над дишането си, но все още се облягаше на стената. И когато се движеше, го правеше стегнато. Куърк го погледна. Имаше нещо в погледа, с който го изгледа. Не беше просто опасен. Бях виждал този поглед в много очи. Беше повече от това. Беше презрителна увереност, че ако се намери някаква причина да го направи, той ще те убие и ти нямаш никакво участие във взимането на това решение. При всичкия си стегнат контрол и хубаво ушитите дрехи, и семейните снимки на бюрото му, Куърк носеше в себе си лудост, която беше ужасяваща за другите, когато я пуснеше навън. Тук, в мазето на съдилището на областта Алтън, тази лудост не само се подаде навън, но и се изля с цялата си сила и мощ.
— Пет пари не давам какво правите вие, мръсни лайнари такива — каза Куърк и това, което се виждаше в погледа му, се усещаше и в гласа му. — Искам този тип и съм дошъл да го взема.
Жилетков, който не беше уловил погледа и бе твърде глупав, за да долови нотките в гласа му, заговори, като все още ме гледаше.
— Хей, лейтенант — рече той, — жилаво лайно, нали? Той е наш затворник и ние сме по средата на разпит. Защо не почакаш отвън? А?
Куърк отиде пред Жилетков и застана на един инч разстояние от лицето му.
— Искаш ли да се шибаш с мен, мръсен швестер? — меко попита.
Жилетков отстъпи назад, като че ли нещо го беше бутнало. Куърк се огледа из килията.
— Преди да сляза тук, в това шопарско въргалище, разговарях с министъра на правосъдието в Бостън, който ме свърза с министъра на правосъдието в Колумбия. И двамата знаят, че съм тук.
Той ме погледна и поклати глава.
— Хайде да тръгваме — рече.
— Разбира се — отговорих.
И ние излязохме бавно от килията и тръгнахме надолу по коридора под грозните лампи на тавана, изкачихме се по някакви стълби и влязохме в офиса на шерифа на областта Алтън. Куърк изиска личните ми вещи, в това число и пистолетът и ние слязохме без да бързаме, по стъпалата на съдилището, където слънцето грееше през арковидните дървета и падналите на земята листа образуваха безбройни шарки като шаваха насам натам по прашната улица.
24
Куърк беше паркирал колата си в оградения областен паркинг зад съдилището. Влязохме, той излезе с колата от единствения изход на паркинга и паркира при пожарен кран през улицата. Остави двигателят на колата да работи на празен ход.
— Как влезе там вътре? — попитах.
