— Сега сте сами, без подкрепление, в хотелска стая със същия мъж и вижте какво се случва.
Отворих портфейла и погледнах шофьорската книжка. Беше издадена във Вашингтон, окръг Колумбия, на името на Райли О’Дел. На нея беше залепена снимката на Партньора, който беше сериозен и не се усмихваше. И един адрес в Джорджтаун.
— Това е едното ниво — продължи Куърк. Започна да брои от палеца си. Гласът му беше тих, без гняв, леко наставнически като че ли обсъждахме оценка за свидетелство в полицейската академия, но примесен с нюанс на тъга при мисълта в каква беда са изпаднали тези хора.
— След това идва фактът, че този задник — той посочи Жилетков на пода, — ми каза да си вдигам парцалите и да се връщам обратно в Бостън, и се подигра с акцента ми, като го произнесе Боштън.
Куърк отброи това с показалеца си.
— Разбира се, аз съм страхотно вбесен, което също не е хубаво, защото също мога да ви направя на пихтия.
Той кратко се усмихна без хумор на двамата и вдигна третия си пръст. В портфейла на Райли О’Дел намерих няколко бизнес визитки с името му на тях и името на фирмата му, Стелт Секюрити Консалтънтс — консултанти по въпросите на сигурността. Подадох шофьорската книжка и една визитка на Куърк. Като все още държеше вдигнат третия си пръст, посред броенето, той ги прочете. И ги сложи в джоба си.
— Трето — каза той, — вие, момчета, участвахте в незаконния арест и разпит на човек, като сте нарушили конституционните му права по-зле, отколкото Шърман е разрушил Атланта. За щастие аз се случих наоколо и като видях пред очите ми да се извършва незаконна несправедливост, се намесих, като изпълних дълга си на гражданин. И сега — Куърк вдигна четвъртия си пръст — откривам, че г-н О’Дел дори не е и полицай.
Наведох се над Жилетков и взех портфейла му от десния джоб на панталона. Отворих го и научих, че се казва Едгар Граймс и че също живее във Вашингтон. И той работи за консултантската фирма по въпросите на сигурността. Дадох шофьорската му книжка и една от визитните му картички на Куърк.
— Конте — рече с презрение Куърк, — какво има пък сега, дявол да го вземе?
Граймс се беше обърнал по гръб и седна на пода, с гръб срещу стената. Държеше главата си с ръце и разтриваше слепоочията си. Кръвта продължаваше да се стича между пръстите му и да пропива в ризата. О’Дел седна вдървено на леглото си, без да поглежда нищо. На лицето му почти нямаше цвят и можех да видя как адамовата му ябълка се движи, като преглъща. От носа му едва едва капеше кръв.
Отидох в банята, намокрих една кърпа за лице със студена вода, изстисках я и я подадох на Граймс на пода. Той я задържа на носа си. — Не можете да правите обструкции — каза Куърк. — Вие сте дошли тук, като представлявате някого с достатъчно власт, за да получи съдействието на местния шериф. Тъй като сте от окръг Колумбия, вероятно става въпрос за някой от правителството. Участвали сте в отвличане. Хванати сте от полицай. Ще повикаме министъра на правосъдието да дойде тук от Колумбия само като вдигнем телефона. Ще повикаме и пресата с още един телефонен разговор. Вие сте сгазили лука и единственият ви шанс да се измъкнете е да ми кажете честно и откровено истината — Куърк отново се усмихна с лишената си от хумор усмивка.
Можех да чуя дишането и на двамата и след това О’Дел въздъхна.
— Имате добър аргумент — въздъхна той. Изчакахме.
Късното утринно слънце влизаше през източния прозорец на спалнята, като осветяваше прашните места. Мотелската стая беше с обширно приложение. Имаше комбинирано бюро, шкаф с телевизор. Стол с изправена облегалка, две легла с кралски размери, разделени от една маса. Телефон на масата и лампа на стената зад нея. Стените бяха бежови, килимът жълтеникавокафяв, на стената висеше репродукция в евтина рамка на круши на Анжу, поставени в купа с медальон от рози. Клозетът се намираше зад незастъклена врата, а банята бе зад него. До прозореца стоеше кафяво кресло.
Граймс продължаваше да държи кърпата пред носа си. О’Дел седеше изправен. Лицето му беше бяло и уплашено, широката му отпусната уста изглеждаше трудноуправляема.
— Вие сте работили за правителството — рече Куърк. — В продължение на двайсет години, след това сте си взели пенсиите, запазили сте контактите и връзките и сте си установили свой собствен бизнес.
— Да — не отрече О’Дел.
— И когато сте работили във федералните служби — продължи Куърк, — сте прекарвали по-голямата част от времето си, като сте изнамирали документи и рапорти, които да послужат в съда.
О’Дел започна да протестира, но се спря, като сви високите си рамене и кимна.
— Сега сте попаднали при безмилостни момчета — рече Куърк.
О’Дел кимна. Ръцете му бяха сгънати при палците и той внимателно ги изучаваше, като че ли да се увери, че са съвършено еднакви.
— Какъв беше първоначалният ви въпрос? — попита.
Куърк кимна. Изглежда, че кръвта беше спряла да тече от носа на Граймс. Но той продължаваше да седи на пода с глава в ръцете си.
— Проблемът е, че ние не знаем за какви шибани истории става дума тук.
— Кажете ми това, което можете — рече Куърк. Гласът му беше тих и кротък.
Светлата руса коса на Граймс започваше да изтънява на върха. С наведена надолу глава се виждаше какви грижи е положил, за да среше косата си така, че да скрие този факт. Сблъсъкът му с мен я беше разбъркал лошо и наръсена с лак за коса, тя стърчеше на различни ъгли.
— Казаха ни да дойдем тук и да се опитаме да узнаем какво е научил той за Оливия Нелсън — каза О’Дел.
Куърк се усмихна:
— Ъ-хъ?
— Ето защо бяхме малко груби в килията там — каза О’Дел. — Наистина не знаехме какво да питаме.
Куърк се усмихна с разбиране.
— И си доведохте четири мъжаги, за да ви помагат.
О’Дел сви рамене.
— Кой ви помоли да откриете това? — попита Куърк.
— Мал Чепин.
— Съкратено от Малкълм?
— Мисля, че да.
— И кой е Мал Чепин? — се поинтересува Куърк. О’Дел изглеждаше изненадан. В неговите кръгове Мал Чепин вероятно беше важно име.
— От офиса на сенатор Стратън.
— Той ли ви нае?
— Ами да. Ние сме един вид приятели на този офис, нали знаете.
— И офисът ви праща бизнес — каза Куърк.
— Разбира се. Така се работи в окръг Колумбия.
— Кой уреди сделката с шерифа на областта Алтън?
— Не знам. Предполагам, че е бил Мал. Той има много влияние и власт над хората от Партията из страната.
— И когато установите какво знае Спенсър, какво трябваше да направите?
— Да видим дали можем да го посплашим — отговори О’Дел.
— Е, това приключва въпроса — рекох.
Прозвучах точно като Джон Уейн. Но никой не изглеждаше да забеляза това. Куърк погледна О’Дел дълго и мълчаливо. След това извади от джоба си една от визитните картички и отиде до телефона. Прочете инструкциите за набиране и набра номера.
— Обажда се лейтенант Мартин Куърк — каза той.
— Райли О’Дел там ли е?… А какво ще кажете за Едгар Граймс? Аз съм шеф на отдел „Убийства“ от Бостънската полиция. Моля, опишете ми О’Дел. Почака. След това кимна.
— А Граймс? — попита.
Почака още малко. След това каза:
— Не, госпожице, всичко е наред. Просто рутинна полицейска работа. Как се казвате, госпожице?
