рекох.
— Имаше време — каза Сюзън, — когато щеше да се чувстваш задължен да останеш там и да проучиш из основи нещата в шерифския офис.
— Вече съм твърде зрял за подобни постъпки.
— Радвам се да го чуя — отвърна Сюзън.
— Но ако трябва ще се върна.
— Разбира се. Не би било здравословно да пораснеш твърде бързо за толкова кратко време.
— Не го казвам само с цел да покажа, че съм жилав и издръжлив. Просто може да се окаже, че случаят го изисква. Не мога да правя това, което трябва, ако позволявам на някого да ме прогонва от дадено място.
Сюзън ме погледна:
— Един човек, който знае много по този въпрос, веднъж ми каза, че всъщност „всеки би могъл да бъде прогонен отвсякъде“.
— Да не би този тип да е бил уволнен чудотворец? — попитах.
— Не — отвърна тя.
26
Фарел и аз седяхме в офиса ми и си пийвахме уиски от служебната бутилка. Беше късен следобед в понеделник. Трип отсъстваше от града. От офиса на сенатор Стратън още не се бяха обадили, въпреки че бях помолил да го направят.
— Какво знаеш за Стратън — попитах. — Има ли нещо, което аз не знам?
Фарел изглеждаше изморен. Поклати глава.
— Само което съм чел във вестниците и ако някога си имал нещо общо с това, което пишат, ще знаеш, че не можеш да им имаш доверие.
Кимнах и придърпах телефона по-близо до себе си, за да се обадя на Косгроув от „Глоуб“. Откакто го бяха направили някакъв редактор седеше повече в офиса си, водеше своя политическа колона във вестника, на която имаше снимката му и излизаше три пъти седмично. Когато той вдигна слушалката, включих телефона на спикер.
— Ти говориш по спикер в момента, Уейн, и при мен има полицай на име Лий Фарел, но целият ни разговор е неофициален и няма да се използва за други цели.
— Ти сега говориш и от името на Фарел ли? — попита Косгроув. Имаше южняшки акцент, който можеше да се реже с мотика, въпреки че беше напуснал Мисисипи най-малко преди трийсет години за да дойде със стипендия в Харвард. Винаги съм подозирал, че нарочно си поддържаше акцента.
Погледнах Фарел. Той кимна. Очите му бяха зачервени и натежали, а движенията му — забавени.
— Да — казах. — И от името на Фарел също.
— Добре, приятелю, какво искаш да знаеш?
— Разкажи ми за сенатор Стратън — рекох.
— А, да, Боби Стратън — възкликна Косгроув. — Първо на първо той е един доста добър сенатор. Има добър персонал, добра подготовка, по повечето въпроси излиза с добра постановка, с което искам да кажа, че съм съгласен с политиката, която води. Има голямо влияние, особено вътре в Белтуей.
— А второ на второ? — попитах.
— Като оставим настрана, че е доста добър сенатор, той е отвратително шибано влечуго.
— Мразя пресата да се изразява с недомлъвки — рекох.
— Да. Пие твърде много. Би се чукал и със змия, ако има кой да я държи вместо него. Не мисля, че краде и дори не съм сигурен, че е подъл. Но има твърде много власт и няма чувство за граница. Може да направи каквото си поиска, защото го иска и ще е добре, защото той го е направил. Той е от този сорт хора, които преследват сервитьорки. Разбираш ли какво имам предвид?
— Пари? — попитах.
— Да, разбира се. Всички те имат пари. Как иначе ще ги изберат?
— Женен ли е?
— За момичето на мечтите си, има две съвършени деца, кокер шпаньол, ясно ти е.
— И е женкар.
— Можеш да се обзаложиш — каза Косгроув. — Доколкото знам е колекционер на трофеи. Не мисля, че в действителност изобщо обича жените.
— Знаеш ли за някаква връзка между него и Оливия Нелсън, жената, която беше убита преди няколко месеца на площад Луисбърг?
— Съпругата на Лаудън Трип — сети се Косгроув.
— Ъ-хъ.
— Не знам да има някаква връзка с нея, но тя е жена, а Боби си е Боби. Мъжът й със сигурност познава Стратън.
— Защо?
— Защото има пари и подпомага политиците.
— Политиците демократи? — попитах.
— Политиката създава странни приятелства — отвърна Косгроув.
— Това вече съм го чувал — рекох.
— Вярвай ми, аз водя колона във вестник — каза той. — Защо се интересуваш от Стратън?
— Някои хора, които работят за него, се опитаха да ме премахнат със сила от случая Оливия Нелсън.
— Може да я е чукал и да се бои да не би истината да излезе наяве.
— Не се връзва с образа на Оливия Нелсън, какъвто ми е представен, а дори и така да е било, чак толкова голяма тайна ли би представлявало? — попитах.
— Възможно е да се кани да навлезе в президентството — предположи Косгроув. — Нали помниш Гари Харт?
— А-ха-а — рекох.
— А-ха-а?
— Ти казваш „странни приятелства“, а аз си викам „А-ха-а“.
— Мислех, че ченгетата вече са приключили с този случай — рече той. — Обезумял убиец, случайна жертва.
— Докато разговарям с теб, досието в случая набъбва — припомних му.
— Естествено — отвърна. — Не винаги съм се занимавал с водене на колона във вестник. И как така се случи, че ти разследваш случая?
— Съпругът й не искаше да се съгласи със заключението на полицията. Той ме нае.
— Имаш ли теория?
— Не.
— Напредваш ли?
— Не.
— А неофициално?
— Не.
— Значи аз ти казах всичко, което знам, а ти не искаш да ми кажеш нищо, така ли? — попита Косгроув. — Да.
Затворихме телефона. Фарел и аз се спогледахме.
— Предполагаш, че тя е спяла със Стратън? — попита Фарел.
Свих рамене.
— Дори не знам коя е тя — отвърнах.
Фарел замълча. Сръбна си малко от уискито. Беше хубаво уиски, Гленфидич. Пиехме го по малко от две водни чаши, които представляваха цялото ми имущество в офиса. Не обичах да пия чист концентрат, но Гленфидич беше напълно поносимо уиски.
— Как са нещата в къщи? — попитах.
