— В къщи?
— Куърк ми каза, че любовникът ти умира. Фарел кимна.
— Колко още му остава?
— Колкото по-скоро, толкова по-добре — отвърна Фарел. — Той е вече на края. Тежи около четирийсет кила.
— При теб ли е? Фарел поклати глава:
— Хоспитализиран е.
Произнасяше думите с усилие. Като че ли не му бяха останали много.
— Как се чувстваш? — попитах.
— Като говно — отвърна той.
Кимнах. И двамата си пийнахме по малко уиски.
— Много ли пиеш? — погледнах го.
— Средна работа.
— Помага ли?
— Не много.
— Трудно е — казах.
Фарел ме погледна и гласът му беше равен.
— Ти нямаш никаква шибана представа за това — рече той.
— Вероятно не — отвърнах.
— Ти си имаш приятелка. Така ли е?
— Сюзън — рекох.
— Ако тя беше на смъртно легло, хората шяха да ти съчувстват.
— Повече, отколкото щяха да го направят, ако тя беше мъж.
— Ето тук вече правилно си разбрал нещата — отвърна Фарел.
— Знам. Това прави всичко по-трудно. Как се казва той?
— Брайан. Защо?
— Все трябва да се казва някак — рекох.
Фарел довърши уискито си, наведе се напред, извади бутилката от бюрото и си наля още във водната чаша.
— Почти веднага може да се каже дали хората имат проблем в тази връзка или не — каза той. — Ти нямаш. Ти наистина не се интересуваш дали съм нормален или с обратна резба, нали?
— Това няма нищо общо с мен — отвърнах.
— Това няма нищо общо с много хора, но изглежда, че те мислят, че има.
— Възможно е това да ги кара да се чувстват важни — отвърнах. — Изследвали ли са те за спин?
— Да. Засега ми няма нищо, бяхме доста внимателни.
— Имаш чувството, че си го предал, нали? Защото не умираш заедно с него? — попитах.
— Да — отвърна той.
Наля си още малко уиски. Подадох си чашата и наля малко и в моята. Поседяхме тихо в стъмващата се стая и сърбахме уискито си.
— Можеш ли да работиш? — попитах.
— Не много — отвърна той.
— Не те виня за това.
27
Хоук подскачаше на въже в малката стая за бокс, която Хенри Симоли пазеше в иначе модернизирания палат, открит преди няколко години като пристанищен козметичен клуб на здравето. Това беше жест към мен и Хоук, но в по-голяма степен беше жест към дните, когато Хенри се боксираше с хора като Сенди Седлър и Уили Пеп.
Сега Хенри си имаше търговски директор и директор по здравословните въпроси и физическата пригодност, координатор на членството, счетоводител и личен мениджър, а клубът приличаше малко на фризьорски салон от типа За За. Но Хенри все още приличаше на свит юмрук и все още пазеше стаичката за бокс, където само той, аз и Хоук някога бяхме тренирали.
— Всяко движение е картина — казах.
Хоук извърши няколко вариации и няколко пъти смени скоростта на скачането.
— Никога не съм виждал ирландец да прави това — рече той.
— Расизъм — отвърнах. — Никога не ни е била давана възможност да танцуваме за няколко пенита.
Хоук се ухили. Тренираше в боксови шорти и високи обувки. Беше без риза, горната част на тялото и обръснатата му глава лъщяха от пот като полиран оникс.
— Сюзън още ли има нужда от наблюдение?
— Мисля, че вече не — отвърнах. — Кого използвахте?
— Повечето пъти мен. Хенри седя веднъж и Белсън взе една смяна.
— Белсън?
Хоук кимна. От ритъма на въжето знаех, че на ум си тананика „Суийт Джорджия Браун“.
— Тя ви е разгадала — казах.
— Никога не съм си мислил, че не е умна — рече Хоук. — Но не съм се и опитвал да го скрия особено.
— Знаеш ли нещо за случая? — попитах.
— Нищо. Куърк само се обади и каза, че Сюзън има нужда някой да я наглежда.
Кимнах и продължих да тренирам върху тежката торба, обикалях около нея, като непрекъснато клатех главата си и я удрях шеметно с различни комбинации. Не беше като истински бой, но помагаше да се координират движенията, така че ако на човек се случеше да попадне в истински бой, мускулите му да могат сами да действат. Хоук играеше различни ритми върху скоростната торба и ние от време на време си разменяхме местата. Никой от нас не проговори, но когато правехме смените, го вършехме синхронизирано, така че движението на скоростната торба никога да не спира и торбата с формата на човешко тяло да може да запази комбинациите си. Тренирахме, докато имахме сила, след това отидохме в сауната, поседяхме, взехме си по един душ и се отправихме към офиса на Хенри, където имаше бира в хладилника.
Хенри се беше заредил с Кетъмаунт Голд тези дни, аз си отворих една бутилка и си вдигнах краката на масата. Хоук седна до мен. Разказах му малко за случая на Оливия Нелсън. През прозореца на Хенри се виждаше мазния покрив на пристанището, а вълните изглеждаха тъмни и лъскави. Фериботът си проправяше път през вълните от пристана на Роу, като се запътваше към летище Лоугън.
— Знаеш ли нещо за сенатора Робърт Стратън?
— Не.
Хоук беше облечен в джинси, каубойски ботуши и бяла копринена риза. Носеше големия си магнум 44, който ползваше, затъкнат под лявата си мишница в нещо, което приличаше на кобур за рамо от змийска кожа.
— Знаеш ли нещо за жена на име Оливия Нелсън? — попитах.
— Не.
— И аз също — въздъхнах.
— Ако бях на твое място — каза Хоук, — и трябваше да се върна в Южна Каролина, щях да разговарям с някои от черните ни братя и сестри. Те работят в къщите на белите хора, виждат някои неща, чуват някои неща, защото белите не ги смятат за хора.
— Ако те се съгласят да разговарят с мен — отвърнах.
— Само им кажи, че си бял либерал от Бостън. Те ще ти бъдат благодарни за тази възможност — увери ме Хоук.
— И също, че съм голям почитател на Майкъл Джексън — рекох.
Хоук ме погледна продължително:
— По-добре запази това за себе си.
След това поседяхме тихичко и си пиехме бирата, като гледахме как вечерта се спуска над водата.
