показах.
— На г-н Трип ли?
— Ъ-хъ.
— О, божичко — простена тя.
— Може да е станала грешка — опитах се да я успокоя.
— О, сигурна съм, че е грешка.
Показа ми как да вляза в големия офис на Трип и ме покани да седна на кожения стол до бюрото му. Офисът бе обзаведен в зелено — стените и дървенията бяха зелени, на пода имаше зелен ориенталски килим, мебелите бяха черешови, въртящият се стол зад бюрото на Трип с висока облегалка беше от черешово дърво със зелена кожена тапицерия. Дългото бюро бе покрито с червена кожена покривка със златни листа, гравирани по краищата й. Имаше мокър бар в далечния край на офиса и камина в стената зад бюрото на Трип. Тя беше облицована в плочки с цвета на слива, а по тях бяха нарисувани шарки на лозя. От, двете страни имаше големи библиотеки, също от черешово дърво. Книгите изглеждаха чисти и повечето — изобщо нечетени. Много от тях бяха подвързани с кожени подвързии за да подхождат по цвят на стаята. В два от четирите ъгъла имаше ъглови шкафове от черешово дърво с орнаменти гравирани златни листа, които ги осветяваха. Ъгловите шкафове бяха пълни с най-различни дизайнерски джунджурийки, а в средния рафт на единия от тях имаше снимка на Оливия Нелсън или на която и по дяволите да е била тя като по-млада. Горната част на бюрото на Трип беше празна, с изключение на една ониксова поставка за химикалки, телефон и голяма чекова книжка с по три чека. Чековата книжка беше поставена точно в центъра на бюрото, като че ли искаше да се заеме човек с нея веднага щом седне. Взех я, отворих главните счетоводни страници, прегледах ги набързо като търсех своя чек. Както четях, забелязах, че няма текущ баланс. Всеки чек бе старателно изписан, номериран и датиран, но като гледа, човек нямаше начин да научи с каква сума разполага. Намерих чека си точно под чека на д-р Милдред Кокбърн. Върнах се малко назад. На името на д-р Милдред Кокбърн ежемесечно бяха издавани чекове. Всичко бе написано с един и същи почерк — бях го виждал на своите чекове. Повечето от останалите чекове бяха очевидни — за телефон, електричество, застраховки, химическо чистене, чистачи, изплащания на кредитни карти. Единствените неясни бяха тези на името на д-р Кокбърн. На много от тях върху оригиналните надписи по диагонал бе написано „Върнат“ с червено мастило и със същия почерк, включително и няколко на д-р Кокбърн. Погледнах малко по-съсредоточено. Не изглеждаше да има новонаписани чекове на мястото на анулираните. Още нещо липсваше в чековия регистър. В първия момент не го разбрах. Върнах се още няколко страници назад. И тогава го видях — нямаше депозити. В целия счетоводен регистър нямаше нито един нанесен депозит. Оставих чековата книжка на мястото й, замислих се за това и след малко Трип влезе в офиса като носеше сгънат екземпляр от Уол Стрийт Джърнал.
— Спенсър — възкликна. — Радвам се, че дойде. Стиснахме си ръцете, той заобиколи бюрото си и седна в люлеещия се облечен в кожа стол. Постави вестника на бюрото до чековата книжка, която изправи автоматично така, че да има абсолютно същата квадратна форма като бюрото.
— Носиш ли ми доклад?
— Не съвсем — отвърнах. — Може би имам още няколко въпроса.
— О, разбира се. Но съм разочарован. Надявах се, че ще се натъкнеш на нещо.
Аз наистина се бях натъкнал на нещо. Но какво по дяволите беше то?
— Срещал ли си някога някой от семейството на жена ти? — попитах.
— Не. Тя нямаше роднини. Т.е. разбира се, че някога е имала, но те всички са починали преди да я срещна. Беше съвсем сама, имаше само мен.
— Бил ли си някога в Алтън? — попитах. Трип тъжно се усмихна.
— Не. Никога не съм имал причина да ходя там.
Кимнах. Помълчахме малко.
— Понякога — рече Трип, — си мисля, че би трябвало да отида, да се поогледам, да видя местата, по които тя се е разхождала, ходила е на училище, имала е приятели.
Той се втренчи някъде покрай мен към тавана. Далеч под нас на пресечката на Стейт Стрийт и Конгрес имаше движение, туристи търсеха мястото на Бостънската сеч, минаваха таксита. Тук горе нямаше и следа от всичко това. В офиса на Трип човек със същият успех можеше да се намира на най-високия връх на Хималаите, що се отнася до шумовете, които чуваше.
Внезапно поклати глава.
— Но какъв смисъл би имало да правя това? — попита той.
Имаше нещо сюрреалистично в тъгата му. Приличаше на незавързан и понесен от вятъра балон, без посока, носещ се над филцовата повърхност на живота.
— Колко добре познаваш сенатор Стратън? — попитах.
— Боб е скъп приятел. Поддържам го от години. Той беше също така и добър приятел на Ливи, помогна й да я назначат за учителка, сигурен съм. Въпреки че никога не го е споменал.
— Вие с жена ти добре ли се разбирахте? — зададох въпроса неочаквано за него.
Трип ме зяпна, като че ли му бях предложил да му продам френска пощенска картичка.
— И ме питаш за това? Ти разследваш смъртта й от дни и смееш да ми задаваш такъв въпрос? Ние бяхме по-близки, отколкото е възможно да бъдат двама души. Аз бях тя. Тя беше аз. Бяхме една и съща личност. Как можа…? — поклати глава — Надявам се, че не съм допуснал грешка, като съм те избрал.
Продължих смело напред.
— И бяхте в интимни отношения?
Трип пак ме зяпна. След това внезапно стана, отиде до прозореца на офиса си и погледна надолу към улицата. Не каза нищо. Погледах гърба му известно време. Може би трябваше да се замисля за смяна на кариерата си. Да започна да продавам алуминиеви обшивки например. Или да стана телевизионен проповедник. Или пък да се заема със задяване на деца. Или да се кандидатирам за обществена служба.
— Вижте, г-н Трип — гласът ми звучеше дрезгаво, — проблемът е, че нещата смислово не се връзват. Знам, че страдате и сте тъжен. Но трябва да разбера как стоят работите. Трябва да задавам тези въпроси.
Той не помръдна.
— Има доста стабилни улики, г-н Трип, че истинското име на съпругата ви не е Оливия Нелсън.
Никаква реакция.
— Че тя е спяла със сенатор Стратън и може би и с други.
Пак никаква реакция. С изключение на това, че раменете му леко хлътнаха и главата му започна леко да се клати напред-назад като махало на метроном.
— Видях снимки на две различни жени, и двете много приличат на съпругата ви.
Главата му продължаваше да се движи напред назад. Не. Не. Не.
— Чували ли сте някога за някоя, която се казва Черил Ан Ренкин?
Не. Не. Не.
— Банковата ви сметка е на червено — рекох.
Мълчанието толкова натежа, че стана трудно да се диша. Неподвижността на Трип бе непреклонна. Почаках. Трип стана, като главата му все още продължаваше да отрича. Напред назад, отричаща всичко. Станах и си тръгнах.
30
Куърк, Фарел, Белсън и аз се намирахме в офиса на Куърк. Куърк ни каза, че докато е бил в Алтън не е научил абсолютно нищо.
— Всички са единодушни, че Оливия Нелсън е омъжена за един гражданин от Кения на име Мано Куанда и че живее в Найроби. Представител на посолството е разговарял с нея и е взел отпечатъци от пръстите й. Сравнихме ги с тези от агенцията за оказване помощ на развиващите се страни. Не е била в Щатите от 1982 година. Никога не е била в Бостън. Няма и най-малка представа коя може да е била жертвата.
— Нищо ли не знае за Черил Ан Ренкин? — попитах.
— Не.
