— Може би убийството й за него е било извинение, така да се каже, да успокои страховете си, дори и в ретроспектива.
Сюзън кимна.
— Той би имал по-належаща нужда след като тя вече е умряла — рече тя. — Но сега няма начин нещата да се оправят. Това, което е било, е било всичко, което той е имал.
Барът бе почти празен вечер в средата на седмицата. Сервитьорката дойде, взе празната ми чаша и ме погледна. Поклатих отрицателно глава и тя се отдалечи. Другата двойка в бара стана. Мъжът помогна на жената да си облече палтото и си тръгнаха. Във вътрешния двор на хотела мина една двойка на училищна възраст, като се държаха за ръце, с наведен и, за да се прикрият от вятъра, глави.
— Той не иска истината — рекох.
— Вероятно не — съгласи се Сюзън. — Възможно е да те е наел, за да подкрепиш опровержението му.
— Може би трябва да научи истината при всички положения.
— Може би — отвърна Сюьн.
— А може би не? — попитах.
— Трудно е да се отговори абстрактно.
Сюзън ми се усмихна. В усмивката й имаше съчувствие, разбиране и тъга.
— От друга страна, трябва да изпълниш дълга си, който може би не съвпада с това, което той иска от теб да направиш.
Още малко погледах вътрешния двор на хотела. Сега той бе празен, с няколко мъртви листа по него, които се размотаваха, наоколо носени от вятъра.
— Страхотно — рекох.
33
Фарел влезе в офиса ми късно следобед след смяната си.
— Имаш ли нещо за пиене? — попита. Изплакнах чашите в мивката, измъкнах бутилката и налях по едно на всеки от нас. Всъщност не ми се пиеше, но той имаше вид на човек, който има вопиюща нужда да пийне с някого. Беше малка жертва от моя страна.
— Първо отново се върнахме към Черил Ан Ренкин — каза Фарел.
Държеше уискито си с две ръце без да пие от него.
— И не открихме нищо. Нито акт за раждане, нито някакви следи да е учила в някакво училище, абсолютно нищо. Жената, която е работила в кръчмата на конюшнята, е изчезнала, всичко, което знаем е, че се е казвала Берта. Никой не е чувал нищо за дъщеря й. Там няма никаква снимка, както ти я описваш, само една на Оливия Нелсън на кон.
— Да — рекох, — тя си беше там и преди.
— Никой не помни някога да е имало и друга.
— Някой разговаря ли с черната жена, която работеше там?
— Да, Куърк. Тя не знае абсолютно нищо. Вероятно знае по-малко от това да разговаря с бял полицай от севера.
— Кой се занимава с останалата част на разследването?
— Отделът на шерифа на областта Алтън — отвърна Фарел.
— Напълно можеш да разчиташ на тях — рекох.
Фарел сви рамене.
— Съвсем точно казано — одобри.
Все още държеше чашата си с уиски с две ръце. Не беше пил от нея.
— Направил си удар с Трип — рече той. — Изпаднал е в безизходно положение. Първия път, когато се занимавахме с този случай, никой не се сети да провери финансовото му състояние. Доколкото можахме да установим този път, той не разполага с никакви пари в брой и единствените му ценности са домът и автомобилът му. Няма никакъв кредит вече. Изостанал е с плащанията за обучението на децата си с един семестър. Не е плащал на секретарката си от три месеца. Стои там, защото се бои да го остави сам.
— Какво се е случило? — попитах.
— Нямаме представа как е загубил парите си, знаем само, че ги е загубил.
— Как стои въпросът със семейния бизнес?
— Той е семейният бизнес. Боравел е с ценните книжа на семейството в банката. Очевидно само с това се е занимавал. Отнемало му е само два-три часа, а е стоял в офиса си по цял ден, като се е преструвал, че е редовен бизнесмен.
— Секретарката явно е запазила това за себе си — рекох.
— Прикривала го е. Когато я запознахме с това, което знаем, тя лесно ни каза всичко. По дяволите, като че ли получи адско облекчение; не можеше да прекара остатъка от живота си да се грижи за този дето духа.
— А той какво казва за всичко това?
— Напълно отрича всичко — каза Фарел. — Даже пред данните на компютъра и клетвените показания. Казва, че е абсурдно.
— Мисля, че прекалено много отрича.
Фарел кимна, погледна към уискито, което продължаваше да държи неизпито. Вдигна чашата с две ръце, наведе глава и пийна малко, след това погледна нагоре, а по лицето му потекоха сълзи.
— Брайан? — попитах.
Фарел кимна.
— Починал ли е?
Фарел отново кимна. Бореше се с дишането си.
— Съжалявам — казах.
Той изпи остатъка от питието си, постави чашата на ръба на бюрото и хвана лицето си в двете си ръце. Седях тихо заедно с него без да казвам нищо. Нямаше какво да кажа.
34
Леонард Бейл имаше офис в Иксчейндж Плейс, огромен черен стъклен небостъргач, който бе построен зад закърнялата фасада на старата Бостърска стокова борса на Стейт Стрийт. Поддържането на фасадата бе обявено от човека, който се грижи за развитието на града като грижа за запазване на старинните сгради. В резултат се бе превърнало в голямо нарушение на данъчните такси за същия този човек.
— Лаудън загуби почти всичко през октомври 1987 година, когато пазарът тръгна надолу — рече Бийл. — При нормални обстоятелства не бих говорил така откровено за положението на даден клиент. Но Лаудън… — Бийл поклати глава.
— Той има проблем, нали? — попитах.
— И то голям — отвърна Бийл. — И не става въпрос само за пари.
— Не знаех, че брокерите казват фрази от сорта на „не става дума само за пари“.
Бийл се ухили.
— Да бъдеш добър брокер означава да се грижиш за клиента си пълноценно — отвърна той. — Това е бизнес от сферата на обслужването.
Бийл бе човек с квадратна фигура и светеща чисто плешива глава. Беше облечен в хубав костюм. Приличаше на човек, който е играл много хандбал.
— Загубил си е парите през 1987 година ли? — попитах аз.
— Да. Ако трябва да си кажа истината, не му помогнах. Бях един от многото хора, които не бяха в състояние да прочетат правилно завъртването на пазара. Не мислех, че ще хлътне така дълбоко. Но той главно загуби парите си поради невнимание.
Винаги настояваше самият той да се грижи за тях. Предполагам, че това му осигуряваше някакво занимание. Караше го да ходи в офиса си в девет часа сутринта и да се прибира в къщи в пет следобед, да си пийне коктейл, да вечеря със семейството си. Нали знаеш как стават тези неща? Като Норман Рокфелер.
