майка. Сега снимката е изчезнала и жената също.
— Не знам много по този въпрос — отвърна Фелисия. — Хората, които работят в тази кръчма, идват и си отиват. Плащат им на час, не ги водят по документи и никой не им държи сметка кои са и какви са. Ако можеш да пържиш ядене в мазнина, значи си нает.
— Ако се опитваше да научиш нещо за нещата в този град, към кого би се обърнала?
— За тази Черил Ан ли?
— За каквото и да е, за Черил Ан, Оливия, Джек, жена му, Боб Стратън, за който и да е. Единственото нещо, което знам със сигурност тук е, че ти си правиш косата в Бейтсбърг.
— И че е страхотна — рече тя.
— И че е страхотна.
И двамата пийнахме по малко кафе, което беше брутално лошо.
— Един приятел ми каза, че бих могъл да поговоря с домашните прислужници — рекох. — Тези, които работят по всички къщи, по всички офиси. Те чистят точно пред всички врати и си разказват разни неща едни на други.
Фелисия пийна още малко от отвратителното кафе и направи физиономия.
— Опитвала съм и това-каза тя. — Никакъв смисъл, не искаха да ми кажат нищо. Точно както няма да искат да ти кажат и на теб. Ще те изслушат внимателно, ще кажат „Да, гос-не“, ще кимнат, ще ти се усмихнат и няма да ти кажат нищо.
— Свикнал съм — кимнах. — Всички раси, вероизповедания и цветове отказват да ми казват някои неща.
— А когато го направят, те лъжат — рече тя.
— Особено това — потвърдих аз.
38
В кръчмата на конюшнята липсваше снимката на Черил Ан Ренкин. Бялата жена, която беше изявила претенции към нея, също я нямаше. Там беше само черната. Тя не знаеше къде е бялата. „Не, гос-не“, тя не знаеше и името й. Никога не го е знаела. Нищо не знаеше и по въпроса за никаква снимка. „Да, гос-не. Съжалявам, господине. Разходете се, господине.“
Върнах се в Алтън Армс и седнах на предните стъпала. Старата хрътка, която бях видял по време на предното си посещение, се беше опънала на слънцето на предната пътека. Завъртя очите си към мен и ме погледна мълчаливо като сядах. Кимнах й. Леко завъртя опашка.
— Въздържай се — направих й забележка.
През улицата двойка сойки хвърчаха насам-натам из клоните на едно от старите дървета. Докато ги наблюдавах, поставих затворения си юмрук надолу към хрътката. Без да вдига глава, тя замислено ме помириса. След това изведнъж се изправи и сложи главата си на крака ми. Почесах я зад ухото. Бавно размаха опашка. Зад мен вратата на хотела се отвори и излезе пълна двойка с посивели коси. Сидейл се появи зад тях с четири броя багаж, които си подхождаха по цвят. Той складира багажа в багажника на сребрист Мерцедес седан, прие малко дребни пари от съпруга и държа вратата отворена, докато съпругата му се напъха на мястото на пътника до шофьора.
— Денят ви днес ще бъде хубав, чувате ли — каза той.
След това затвори вратата и им се усмихна. Като отпътуваха, той напъха дребните пари в джоба на жилетката си.
— Големи пътешественици са тези — обадих се аз.
Хрътката продължаваше да държи главата си на крака ми и продължавах да я чеша зад ухото. Сидейл ми се усмихна.
— Как сте днес, господине? — попита той.
— Имаш ли една свободна минутка да седнеш тук на стъпалата с мен и да поговорим?
— Не обичам да сядам на стъпалата, но мога да постоя прав докато вие седите.
— Няма ли да имат нещо против, ако поседя на стъпалата? — запитах учтиво.
— Вие сте гост на хотела, господине — каза Сидейл. Кучето ме изостави и отиде при него. Той разсеяно го погали по начина, по който постъпват собствениците и кучето го облиза.
— Аз съм детектив — рекох.
— Зная, господине.
— Трудно ми е да докажа това, което съм открил досега — споделих.
— Вероятно става въпрос за много труден случай, господине.
Кучето се върна при мен, за да го почеша пак зад ухото.
— Какво знаеш за мен? — го попитах.
— Знам, че сте частен детектив от Бостън и разследвате убийство. На дъщерята на господин Джек Нелсън.
— Ъ-хъ.
— С изключение на факта, че тя не е дъщеря на господин Нелсън.
— Познаваш ли Джеферсън? — попитах. — Работи за господин Нелсън.
Сидейл се усмихна.
Спрях да чеша ухото на кучето като говорех и то размаха глава срещу ръката ми.
— Съжалявам — казах му и го почесах още малко. — Видях една снимка на стената на кръчмата в конюшнята на една млада жена, която изглеждаше точно както Оливия Нелсън е изглеждала на тази възраст. Жената, която работеше там, каза, че момичето се казва Черил Ан Ренкин и че й е дъщеря. Сега снимката е изчезнала и жената също. Сидейл се усмихна насърчително.
— Знаеш ли нещо за Черил Ан Ренкин? — попитах.
— Не, господине.
Кимнах.
— Проблемът е, Сидейл, че е твърде голямо съвпадение в града да има двама души, които приличат на Оливия Нелсън и след двайсет години да се установи, че едната от тях е изчезнала, а някоя се представя за другата.
— Да, господине.
— И тъй като знаем, че истинската Оливия Нелсън е жива и се намира в Африка, на мен ми се струва, че мъртвата жена трябва да е Черил Ан Ренкин.
Лицето на Сидейл не изразяваше нищо. Не показваше никакви признаци на нетърпение или неудобство. Просто се бе вглъбил в себе си: спокоен, любезен и напълно не на разположение на някакъв си бял човек, който му задаваше въпроси за някакъв си бял проблем. Той кимна.
— Искам да открия кой я е убил.
Сидейл отново кимна.
— Разкажи ми за Черил Ан Ренкин — помолих.
— Не зная нищо за това, господине — отвърна той.
— По дяволите не знаеш — не издържах аз. — Джеферсън знае нещо за нея и ти също. Но се скриваш зад черното си лице в момента, в който те попитам. Допреди пет минути беше истинска човешка личност. След това започнах да ти задавам въпроси за Черил Ан Ренкин и ти се превърна в олицетворение на гробно мълчание. Дори и акцентът ти стана по-осезаем.
— Да, господине — рече Сидейл и се ухили.
И двамата замълчахме. Продължих да чеша ухото на кучето. То продължи да върти опашката си. Сидейл продължи да опира бедрата си на перилата на верандата. След това бръкна в джоба на жилетката си с два пръста и извади четвърт долар и трийсет цента. Подържа ги в дланта си и ми ги показа.
— Виждате ли какво тези дебели туристи ми дадоха като бакшиш? — попита.
— Позволи на добрите времена сами да дойдат — отвърнах.
Сидейл внезапно се ухили.
— Вие не сте толкова идиотски глупав като повечето бели — рече той.
— А и кучето ти ме харесва — отвърнах.
— Това е неоспорим факт — потвърди той и погледна часовника си. — Свършвам след час. Ще ме
