почерпите две-три питиета в Хънт Грил на Елм Стрийт. И аз ще ви разкажа за Черил Ан Ренкин.
39
Бях единственият бял човек в Хънт Грил. На никой не изглеждаше особено да му пука от този факт, няколко глави се обърнаха и поне един тип смушка друг, но повечето хора си се интересуваха от напитките и гледаха предаването „Опасност“. Стаята бе с борови панели. Имаше снимки на атлети по стените, спортни вимпели и графици на телевизионни игри. На два телевизора с много големи екрана висеше голяма табела, рекламираща „Щастливия час“, в който, според табелата, бях попаднал.
Барманът ми кимна докато се промъквах да седна на един от високите столове до бара. Поръчах си бира и си я получих. Тъмните му очи бяха лишени от изражение. По лицето му не се четеше нито враждебност, нито доброжелателство. Постави купичка фъстъци на плота на бара пред мен и се отдалечи. Взех си един фъстък и внимателно го изядох. Нямаше нужда от цяла шепа. Да ядеш по един бе също така вкусно и приятно. Сръбнах малко от бирата. Взех си два фъстъка. Всички в „Опасност“ страхотно се забавляваха. Точно като мен. Взех си шепа фъстъци и усилено ги задъвках.
Сидейл влезе и се запъти към мен. Хрътката му беше с него. Барът бе почти пълен, но и от двете ми страни имаше по един празен стол. Сидейл седна на единия от тях. Хрътката се разположи на пода близо до краката му.
— Седем и седем — поръча той на бармана.
— Ти обичаш това? — го попитах. — Или просто го поръчваш, защото ти харесва как звучи?
Барманът постави напитката пред него и Сидейл изпи половината на един дъх.
— Знаеш ли каква е разликата между тоалетна чиния и работник в хотел? — попита Сидейл.
— Не, не знам.
— Тоалетната чиния обслужва само по един задник наведнъж.
Изпи остатъка от питието си и направи жест на бармана.
— Той черпи — Сидейл ме посочи с глава. Барманът ме погледна. Кимнах в знак на съгласие и потвърждение.
Сидейл си взе шепа фъстъци, изяде няколко и даде два-три на кучето. Барманът му донесе напитката.
— Леля ми Хестер, най-голямата сестра на майка ми, е акушерка. Била е акушерка в продължение на повече от петдесет години. Тя е много по-стара от майка ми — започна Сидейл.
Той спря и сръбна от второто си питие.
— Една жена на име Берта Вос е дошла при леля ми Хестер преди около четирийсет години или малко повече и я е попитала дали може да й направи аборт.
Кучето, седящо на пода, тренираше обонянието си към фъстъците. Взех няколко и му ги подадох. То ги изяде.
— Берта й се явила като добре дошла в този момент и леля ми е имала нужда от тези пари, но Берта била бяла. А в онези дни негрите са ги линчували за подобни неща. Леля ми Хестер й отговорила „Не, трябва да намериш някой друг или трябва да родиш бебето.“
Сидейл отново сръбна. Поемаше второто си питие доста деликатно, като държеше чашата с върха на пръстите си. Първата бе изпита по необходимост. Втората изглеждаше, че се пие за удоволствие. Свърших си бирата. Барманът погледна към нас и му посочих чашата си. Той ми донесе нова и още една купичка фъстъци. Първата купа някакси се беше изпразнила. Трябва да е дал на кучето твърде много.
— Е, Берта не е успяла да намери никой друг, предполагам, защото се е омъжила за един тип на име Хили Ренкин и е родила бебето, като е казала на всички, че е от него.
— Черил Ан? — попитах.
— Да, господине — отвърна Сидейл и в погледа му блесна подигравка.
— Ренкин вярва, че той е бащата?
— Изглеждаше така. Хили не е много умен.
— А ние май знаем кой е бил гордият татко?
— С пълна сигурност — отговори той. — Искате ли да пробвате да отгатнете?
Сидейл ми се ухили като че ли бе водещият на предаването „Опасност“. Остави бременната пауза да виси между нас.
— Джек Нелсън — пробвах се аз. Усмивката на Сидейл се разшири.
— За Бога, вие сте истински жив детектив, нали? — рече той. — Берта е казала на леля ми, че е забременяла от Джек Нелсън.
Хрътката потри глава под ръката ми и се загледа втренчено в купата с фъстъци. Дадох й малко. Предаването „Опасност“ бе свършило на големия екран и сега предаваха местните новини. Те звучаха точно както навсякъде звучат местните новини: телевизионен водещ със сериозен вид, привлекателна, въпреки че не повърхностна водеща; кратка прогноза за времето и нахакан тип, който бързо изкоментира спорта.
— Знаеш ли къде се намира Берта Ренкин сега? — попитах.
— Разбира се.
Гласовете ни ми звучаха глухо. Като че ли не идваха от човешки същества.
— Къде?
— Тя и Хили имат нощен приют на Бейтсбърг Роуд на около пет мили. Точно като се отмине чакълената яма мръсният път тръгва надолу вдясно. Те са на края му.
— Познаваш ли Черил Ан? — попитах.
— Не. Трябва да е ходила на училище в Бейтсбърг.
— Те са го пазили в тайна през цялото време — рекох. — През цялото това време.
— Разбира се — потвърди Сидейл. — Само негрите знаеха.
— И сега тя е мъртва — промълвих.
Беше едно от онези неща, които човек е знаел дълго време преди да ги научи. Мъртвата жена в Бостън бе Черил Ан Ренкин.
40
Времето в Алтън беше все още топло и не приличаше на есен. Но в седем без четвърт вечерта на Бейтсбърг Роуд вече беше тъмно. И толкова празно, като че ли на никой не му се ходеше в Бейтсбърг дори и само да си направи косата. От друга страна на никой не му се искаше да напусне Бейтсбърг и да отиде до Алтън. Аз лично не бих предпочел нито едното, нито другото.
Минах покрай чакълената яма и завих надясно по мръсното шосе, като бавно си проправих път до края му. Фаровете ми осветиха една колиба с порутен метален покрив, която изглеждаше като че ли някога е била използвана за да дава подслон на трактори. Някой бе запълнил големите тип гаражни порти с парчета небоядисан шперплат със странни форми и изрязал врата, достатъчно голяма, за да може да мине човек през нея, в средата на една от тях. Вратата висеше на лошо заковани поцинковани порти и се отваряше с дърпане на едно въже. Имаше ръждясала купчина от нещо, което някога си може и да е било Плимут модел 1959 година в двора и няколко стари автомобилни гуми. Мръсна стара свиня, която лежеше зад една от гумите, надигна глава и се втренчи във фаровете ми. Излязох от колата и почуках на предната врата. Жената от кръчмата на конюшнята я отвори. Тя надникна и се опита да види кой съм в тъмнината.
— Казвам се Спенсър — рекох. — Срещали сме се веднъж в ресторанта на конюшнята.
Отдръпна се назад като че ли я бях ударил и погледна през рамото си.
— Не ви познавам — отговори.
— Да, познавате ме. И аз ви познавам. Вие сте Берта Ренкин, преди това сте се наричали Берта Вос. Имате дъщеря на име Черил. Къде е съпругът ви?
— Спи — отвърна тя и отново хвърли поглед назад към стаята.
Можах да усетя силната миризма на пържен в мас и керосин бекон и уиски.
— Трябва да поговорим за Джек Нелсън — казах. — Ако искате, можем да излезем навън.
Тя се поколеба, след това излезе от къщата и издърпа вратата да се затвори след нея. Беше облечена в някакъв вид безформена рокля, нахлузена над безформено тяло. Сивата й коса бе разпусната и разрошена,
