а лицето й беше зачервено. На челото й бе избила пот и можех да помириша дъха на уискито.
— Какво искате?
— Знам, че Джек Нелсън е бащата на вашата дъщеря, Черил Ан Ренкин. Не е нужно да казвам на други хора за това точно сега. Но трябва да говоря с вас.
— Откъде знаете това? — попита тя.
— Няма значение. Кажете ми кога е родена Черил Ан.
— През 1948 година.
— Същата година, през която е родена Оливия Нелсън?
Берта Ренкин кимна.
— Тя приличаше ли на Оливия Нелсън?
Берта Ренкин кимна.
— Къде е ходила на училище? — запитах.
— В Бейтсбърг.
— Баща й знае ли истината за нея?
— Да.
— Давал ли ви е пари?
Стояхме на светлината на фаровете ми. Като че ли бяхме на театрална сцена. Тя ме погледна, след това се обърна към къщата, после към земята.
— Сега сме само вие и аз — казах. — Джек Нелсън давал ли ви е пари?
— Дава ми по сто долара всеки месец.
— И ви е казал да си затваряте устата — промълвих.
— Не беше нужно. Ако Хили научеше, това щеше да го убие. Хили си попийва, но ме обича. Била съм му вярна в продължение на четирийсет и три години. Не бих искала някога да научи.
В кривогледите й очи имаше сълзи. Лицето й беше подпухнало от алкохола, пълно, остаряло и уморено.
— Черил Ан знаеше ли кой е баща й? — попитах. Сълзите рукнаха и потекоха по лицето й. Тежките й рамене хлътнаха, дишането й се затрудни. Наведе глава и се втренчи в земята.
— Тя знаеше, нали? — повторих.
Берта кимна.
— Нямаше да е честно да не й кажете — казах.
— Казах й, когато навърши седемнайсет години. Исках да се гордее с произхода си. Да знае, че не е като нас.
— И малко след това тя напусна града — размишлявах си на глас аз.
— Да.
— И повече не я видяхте и не получихте никаква вест от нея.
Берта вече плачеше с пълни сили, с рамене, приведени настрани. Тя поклати глава. Нямах сили да й кажа, че дъщеря й е мъртва. Все щеше някога да научи. Но не бе нужно точно аз да й казвам.
Протегнах ръка и я потупах по рамото. Тя се отдръпна.
— Съжалявам — рекох.
Обърнах се, качих се в колата си и потеглих.
Когато си мислех за това по тъмния път назад към Алтън, разбрах, че тя по някакъв начин знаеше, че дъщеря й не е жива. Което не ме накара да се почувствам по-добре.
41
Беше осем и трийсет вечерта и започваше да вали, когато Джеферсън ме пусна да вляза в голямата бяла къща на хълма. В предното антре почувствах тихото раздвижване на кучетата наоколо и старото куче алфа подуши с носа си ръката ми.
— Добър вечер, г-н Спенсър — каза Джеферсън.
— Трябва да говоря с г-н Нелсън — отвърнах. — Той в къщи ли си е?
Можах да усетя усмивката в гласа на Джеферсън, въпреки че антрето беше твърде тъмно, за да я вида.
— Господин Нелсън винаги си е в къщи, г-не. По какъв въпрос желаете да го видите?
— Черил Ан Ренкин — отговорих.
Стояхме мълчаливи в тъмното антре, което бе изпълнено с миризмата на кучета. Джеферсън все още държеше ръката си на отворената врата. Старото алфа куче седна до мен, като очакваше да го погаля. Погалих го. Мълчанието се проточи. Тогава Джеферсън леко затвори вратата след мен.
— Оттук, г-н Спенсър — рече той и минахме обратно през къщата по същия път, по който бяхме минали предния път, за да отидем в огромната стъклена стая, където Джек Нелсън си държеше уискито.
Тогава стаята бе обляна със светлина. Сега беше тъмна с изключение на ексцентричното осветление от телевизора. Дъждовните капки удряха по стъкления покрив и се стичаха по стъклата на спираловидни линии. Звукът на удрящия по стъклото дъжд се чуваше като постоянен тропот в тъмнината.
Нелсън се бе изтегнал на стола си до телевизора. Водата и бърбънът му бяха под ръка. Мълчаливите кучета също. Климатичната инсталация бе все още включена и изстудяваше стаята, в която човек се чувстваше като че ли е заключен в хладилна камера на кланица.
Нелсън ме погледна без да реагира докато приближавах към него. Джеферсън се отдръпна сред кучетата. Започнах:
— Господин Нелсън, помните ли ме?
Нелсън се втренчи в мен и поклати глава. Изглеждаше, че е станал още по-инертен откакто го бях видял последния път. Близо сто и петдесет неподвижни кила алкохол и бъбречна лой. Звукът на телевизора бе намален и на екрана двама младежи се преструваха, че се бият. Дъхът на Нелсън се разнесе из стаята.
— Казвам се Спенсър. Детектив съм от Бостън, Масачусетс. Идвах при вас преди известно време и разговаряхме за дъщеря ви.
— Нямам дъщеря — процеди той.
— Съжалявам, господин Нелсън, но това не е истина. Всъщност имате две дъщери.
В тъмнината на стъклената стая се разнесе звук, подобен на въздишка.
— Негърска любовница — отвърна Нелсън. Пийна още малко бърбън. Очите му се отправиха обратно към телевизора.
— Дъщеря ви Оливия Нелсън е омъжена за африканец — продължих аз. — А другата ви дъщеря, Черил Ан Ренкин, се е омъжила за един богаташ от Бостън.
Очите на Нелсън не се отместиха от телевизора. Имаше вид като че ли продължава да се отпуска все по-дълбоко и по-дълбоко в собствената си огромна маса. Дъждът се стичаше по черното стъкло на покрива на оранжерията.
— Тя бе убита преди известно време — произнесох аз. — В Бостън. Опитвам се да открия кой го е извършил.
Нелсън пийна още малко бърбън, потърси с ръце бутилката, наля си и добави вода от гарафата. Докато вършеше това, не отмести очите си нито за миг от телевизора. Изля малко от бърбъна и малко от водата. Не си направи труда да го разрежда с лед. Застанах пред телевизора.
— Имате незаконна дъщеря на име Черил Ан Ренкин — рекох.
Нелсън наведе глава настрана като се опита да погледне през мен към екрана. Изглежда не означавах нищо за него.
— Той няма да проговори, г-н Спенсър — промълви Джеферсън. — Вече не говори.
— Тогава ти ще трябва да проговориш, Джеферсън — казах аз. — По един или друг начин имам намерение да науча истината за Черил Ан Ренкин. И ако това означава да получа заповед за екстрадиране на името на Джек Нелсън, то бъди сигурен, че ще го направя.
Джеферсън включи отнякъде осветлението и светлината обля леко стаята. Нелсън имаше вид на човек който не съзнава нищо. Джеферсън посочи канапето до вътрешната стена на оранжерията. Отидохме и седнахме, той от единия край, аз от другия. Нелсън седеше, гледаше мача по борба и продължаваше да пие
