най-активното му движение откакто го познавах. Не ни погледна дори за миг. Като че ли беше сам в стаята с кучетата и уискито си. По лицето му бавно се стичаха сълзи. Оставих чашата си на масата и потрих слепоочията си с ръце. Кучето вдигна глава и ме погледна. Отново го почесах по ухото.
— Джеферсън — рекох, — пак ще се върна при теб.
42
Стоях до печката и сипвах тънка струйка царевично брашно в кипящото мляко, като го разбивах с тел.
— Качамак ли правиш? — обади се Сюзън.
— Ние, чревоугодниците, го наричаме италиански качамак — отвърнах.
Поставих телта на масата, взех дървена лъжица и започнах бавно да бъркам качамака, за да се сгъсти.
— И какви са тези отвратителни неща на дъската за хляб? — поинтересува се Сюзън.
Беше седнала на тезгяха и се справяше с чаша шампанско със скоростта на ерозията. Носеше стегнати кафяви панталони, светложълт пуловер и кафяво палто в тон с панталоните. Приличаше на холивудско видение на преуспяваща бизнесменка.
— Това са пилешки гърди, начукани и поръсени с трохи от царевичен хляб — обясних, — и подправени с розмарин.
— И ще ги пържиш в мас? — попита ужасено тя.
— Ще сложа в тигана царевично олио, ще го загрея, след което ще го изсипя, като оставя тънък слой и леко ще запържа котлетите от пилешките гърди докато се позачервят — търпеливо продължих да й обяснявам.
— Точно така — възкликна Сюзън.
— А за десерт — продължих, — ще има кисел черешов пай.
Тя си наля още една чаена лъжичка вино в чашата. Пърл скочи покрай нея, постави предните си лапи на тезгяха и направи опит да стигне пилешките котлетчета. Не успя, взех малко от дъската за хляб и й ги подадох.
— Награждаваш я за лошото държане ли? — ме упрекна Сюзън.
— Да.
Пърл се втурна в спалнята, за да изяде остатъците от пилешкото. Продължих да бъркам качамака, като търпеливо изчаках да се сгъсти колкото е необходимо.
— Не си ми казал нищо за събитията в Алтън — рече Сюзън.
— Знам. Имам нужда да премисля нещата — отвърнах.
— Преди да ги споделиш с мен ли?
— Да.
Сюзън вдигна вежди и очите й се разшириха.
— Знаеш ли — продължих, — откакто те видях в онова бюро за запознанства в Смитфийлд през 1974 година, никога не съм те поглеждал без да изпитам лека тръпка ток да минава през слънчевия ми възел.
Качамакът беше готов. Махнах го от печката и го поставих на тезгяха.
— Дори и когато ме видиш сутрин без грим и с рошава коса? — попита учудено Сюзън.
— Дори тогава — потвърдих. — Въпреки че при тези обстоятелства вероятно реагирам с потенциална енергия.
Сюзън се наведе през тезгяха и ме целуна. Аз й отвърнах и почувствах как остатъчната тъмнина на преддверието започна да отстъпва. Тя притисна устните си към моите още по-силно. Сложих ръце под мишниците й и я вдигнах от стола като я пренесох над тезгяха. Чашата и се счупи на пода. Не й обърнахме внимание. Тялото й ме подлудяваше като отдавна жадуван въздух. Не успяхме да стигнем до спалнята. Едва се добрахме до канапето.
След това лежахме тихо един до друг. Пърл също бе успяла да си намери място до нас.
— Пред бебето! — рече Сюзън с укор.
— Може би се е показала възпитана и е гледала настрана — предположих аз.
— Струва ми се, че я чух да лае в най-критичния момент.
— За Бога — възкликнах, — мислех, че това си ти! Сюзън си изхили в рамото ми.
— Ти ме издърпа над тезгяха — ме обвини тя.
— Не те издърпах — рекох, — пометох те.
— Разля виното и счупи чашата.
— В този момент ми се стори, че си струваше — обясних.
— Обикновено обичам да се събличам и спретнато да си подреждам дрехите.
— Тогава защо не ми се противопостави? — попитах.
— И да пропусна всичко това? За нищо на света!
— Разбира се, че не.
— Кога мислиш, че ще можеш да разговаряме за Алтън?
— Много скоро — отвърнах. — Просто имам нужда от малко време.
Сюзън кимна и ме целуна леко по устата.
— Хайде да скачаме — рече тя. — И да глътнем малко италиански качамак.
— Да глътнем?
— Разбира се.
— Ние, чревоугодниците, обикновено казваме да се насладим — обясних с достойнство аз.
Сюзън кимна, стана от канапето и подреди дрехите си. Погледна ме, усмихна се и поклати глава.
— Точно над проклетия тезгях — повтори тя.
43
Дъждът се бе придвижил към брега. Беше пътувал по-бавно от мен и пристигна в Бостън едва сутринта, когато Сюзън и аз все още с вкус на италиански качамак, пиле и алзацко вино в устата, отидохме на погребението на любовника на Фарел, който се казваше Брайан, в една бяла унитарианска църква в Кембридж. Фарел имаше вид на човек, не спал цяла нощ. И родителите на починалия бяха там. Майката, вдървена от транквилантите и бледа от мъка, се бе облегнала тежко на съпруга си, едър човек с голям сив мустак.
Сюзън и аз седнахме отзад в малката семпла църквица. Свещеникът дрънкаше празни приказки. Не беше негова вината за това. От свещениците се очаква да говорят така, като че ли смъртта не е краят на живота. Но това звучеше обикновено като празни приказки. Фарел седеше с един младеж, който приличаше на него, една жена и две малки деца. Майката и бащата на Брайан бяха седнали през прохода между редовете. В църквата имаше още осем души. Не познавах никой от тях освен Куърк, който бе застанал отзад с кръстосани пред себе си ръце и лице, лишено от израз. Вратите бяха отворени и сивият дъжд безлично се сипеше по тъмната улица. Сюзън ме бе хванала за ръка.
След службата Фарел излезе и ни запозна с младежа, който приличаше на него. Беше брат му. Жената бе съпругата на брат му, а децата — племенници на Фарел.
— Майка ми и баща ми не поискаха да дойдат — рече той.
— Не са постъпили хубаво — опита се да го утеши Сюзън.
Куърк се приближи и застана до нас.
— Благодаря ви, че дойдохте, лейтенанте — каза Фарел.
— Няма защо — отвърна Куърк.
Фарел се отдалечи с брат си от едната си страна и снаха си от другата. Племенниците му, малки и тихи, изплашени до смърт, бяха хванали родителите си за ръка.
— Лошо — каза Куърк. — Ти си се върнал от ново посещение в Южна Каролина?
Стояхме под един навес, за да се предпазим от дъжда, който падаше тъжно надолу.
— Да.
