уиски, заобиколен от кучетата си.
— Аз съм с господин Джек повече от шейсет години — започна Джеферсън, — откакто бях четиринайсетгодишен, току-що завършил осми клас и имах намерение да стана дърводелец.
Той внезапно стана, приближи масата, приготви едно питие за себе си и едно за мен, и ги донесе. Подаде ми чашата. Остана прав, като държеше своята с двете си все още силни ръце и гледаше тъмния дъжд отвън.
— Винаги съм обичал да се занимавам с инструменти — продължи той. — Обичах да правя разни джунджурийки, с които да си осигурявам удобство — бавно огледа оранжерията. — Започнах работа при бащата на г-н Нелсън. Като чирак. Но още тогава ми се удаваше и бащата на г-н Джек казваше „Браво, ти си добър работник. Имам нужда от едно момче, което да ми помага в работата. Искаш ли да работиш за мен?“ попита той й аз отговорих „Разбира се, г-н Нелсън.“ И оттогава през цялото време съм работил тук.
Отново се бе втренчил в тъмнината и вероятно през нея към коридорите на миналото си.
— Черил Ан — подметнах леко.
— Разбира се, прав сте. Тя е дъщеря на г-н Джек. Господин Джек си падаше по жените. И може би г-ца Аби е знаела това, а може и да не го е знаела, но никога не научи, защото г-н Джек не искаше да я поставя в неудобно положение, нали разбирате? Той може да си има слабост към жените, но те винаги са били от потекло и с положение в обществото. И никой никога няма да постави г-ца Аби в неудобно положение.
— Г-ца Аби е била съпругата на Джек, така ли?
— Да, г-не — поклати глава Джеферсън.
Нелсън се мъчеше да си приготви нова напитка.
— Берта дойде да работи при нас в кухнята. Не като готвачка, само да бели зеленчуците, да ги мие, от този род неща. Тя е от Бейтсбърг. Идваше с автобуса всяка сутрин и се прибираше с него всяка вечер.
Едно от кучетата се разходи из стаята, скочи на канапето, завъртя се три пъти и легна между нас. Джеферсън разсеяно погали главата му.
— Тя сега на нищо не прилича, но като млада беше хубавичка. И в нея имаше нещо, нали знаете, г-н Спенсър. Тя имаше… бе шавлива, ако ме разбирате правилно… предизвикваше мъжете, нали знаете?
— Да, знам.
— И г-н Джек не можа да си удържи ръцете далече от нея.
— Не са били ръцете му, които са го поставили в затруднено положение по-късно.
— Да, господине. И когато тя забременя и роди бебето, г-н Джек се засрами. Наистина се почувства много зле и не искаше г-ца Аби да научи, не искаше и никой друг да научи за това. Даде й пари и й каза да пази всичко в тайна, и че докато пази тайната ще продължава да й дава пари.
— По сто долара на месец — вмъкнах аз. Джеферсън сви рамене.
— По онова време това бяха много пари за някой като Берта Вос — отвърна той. — И тя се ожени за Хил Ренкин, като го накара да мисли, че детето е от него. Така го изработи, че всичко остана в тайна.
— С малкото изключение, че е казала истината на дъщеря си — допълних. — Казала й е да се гордее с баща си, колко богат е той, дъщерята е запомнила това за цял живот и го е намразила, задето не я е признал. И по причини, които биха могли да се обяснят с лудостта й, е приела името и семейната история на законната дъщеря.
— Да, г-не.
— И когато е навършила четирийсет и три години и е банкрутирала, се е сетила колко богат е баща й и е дошла да му иска пари.
— Да, г-не.
Шумът от мача по телевизията подсили мълчанието в стаята. Джеферсън приготви още две питиета, донесе ги и ми подаде едното. Джек през цялото време не помръдна нито веднъж.
— Той даде ли й пари? — попитах.
— Дори не разбра коя е — отвърна Джеферсън. — Или поне така каза. Трудно е вече да се каже какво знае г-н Джек и какво не.
— Ти даде ли й пари? — попитах.
— Давах й известно време, след това спрях.
— Защо спря?
Джеферсън бавно поклати глава.
— Нямах повече пари — отговори той.
— И Джек ли нямаше? — попитах.
— Г-н Джек никога не е имал толкова пари, колкото си мислят хората — обясни Джеферсън. — И харчеше това, което имаше.
Замислено се усмихна като се сети за начина, по който Джек харчеше пари.
— Купуваше коли и коне, уиски и храна, подаръци за госпожица Аби и госпожица Ливи, харчеше и много по жени. Господин Джек винаги е казвал, че парите са за харчене. Казвал е, че не иска да го мамят. Също, че хората, които залагат на конни състезания, умират разорени.
— Значи той е разорен, така ли?
— Да, господине. Тази празна къща е всичко, което има.
— От какво живее?
— Не му трябва много. — Храна за кучетата, да си купи уиски. Това са всичките му разходи.
— Ти получаваш ли заплата?
— Все още се занимавам с дърводелство от време на време, когато г-н Джек спи. Внукът ми идва и го пази вместо мен. Монтирам шкафове на хората, такива работи. Не мога да се заемам с големи поръчки. Те са трудни, а и все още ме бива много по дооформянето.
— Ти го издържаш — констатирах. Джеферсън отпи от чашата. Аз сръбнах от моята.
Не си падах много по бърбън, но нямаше как.
— Да, господине — потвърди той.
— И ти си казал на Черил Ан, че няма откъде да й дадеш повече пари, така ли?
Джеферсън кимна. Отново се беше загледал през тъмните поля отвъд предверието. Вдигна чашата си и бавно пийна. Напитката беше бърбън, но той я пиеше като мляко. Дъждът се изливаше по стъклените стени на стаята.
— И тя не съумя да скрие разочарованието си — вмъкнах.
— Каза, че не ми вярва — продължи Джеферсън. — Нарече ме крадлив негър и започна да крещи на г-н Джек. Той вече не е добре, виждате това. Всеки може да го види. Викаше, че той й е баща и че й дължи парите. Каза, че му дава една седмица срок да ги намери. Това го разстрои.
Сръбнах още малко бърбън. Джеферсън допи напитката си и погледна към моята. Поклатих отрицателно глава. Той отиде да си налее още, сипа и на Джек. Почесах хрътката, свита на кълбо на канапето до мен, зад ухото. Погледнах дъжда, който се сипеше по извитото стъкло. Обърнах очи към Джеферсън. Той също се изви към мен. Замълчахме. И двамата знаехме. Струваше ми се, че отдавна съм знаел.
Като ме видя да чеша ухото на хрътката, друго куче стана, приближи и постави глава на ръба на канапето. Останалите забелязаха тази рокада, станаха и мълчаливо започнаха да се движат из стаята, като че ли невидим дресьор им бе дал заповед. Върнаха се обратно по местата си, наредени в права редица.
— И тя си тръгна — размишлявах на глас.
Джеферсън кимна.
— И се върна в Бостън.
Кимване.
— И ти взе големия чук с дълга дръжка като лост, защото вече не си толкова силен като преди и също отиде там.
— Взех автобуса — потвърди той и ме гледаше право в очите без никакъв израз на лицето си. — Пътувах три дни с автобуса.
— Намери адреса й, почака да се стъмни и когато тя мина покрай теб, я преби до смърт.
— Да, господине.
Старият Джек седеше и зяпаше в телевизора, заобиколен от три кучета, заспали до него в различни пози. Изпи половината от уискито си, изля малко по брадичката и го избърса с опакото на ръкава си. Това бе
