Сюзън се усмихна.
— Да, така е — рече тя. — Особено е по-добре от това да бъде някой от семейство Трип.
— Това, което не разбирам, е момичето, Мередит. Как е успяла да избяга от всичко това? Очевидно е в затруднение. Повечето време като че ли не е там изобщо. Но точно тя е тази, която гледа истината в очите и не й минава мита за семейната идилия.
— Има твърде много неща, които не знаеш — каза Сюзън.
— Можех, да напечатам това на визитните си картички — рекох.
Сервитьорката се появи с дебел резен пай от къпини и парче сирене чедар до него.
— Баща ми закусваше пай с кайма — обясни сервитьорката, — почти всяка неделя сутрин.
— И са му се родили красиви дъщери — рекох. Сервитьорката се усмихна и ми наля още малко кафе, даде на Сюзън нова каничка с топла вода и се отдалечи. Сюзън ме наблюдаваше как ям пая. Тя си беше поръчала стандартната закуска с от всичко по малко и чаша гореща вода с лимон.
— Какво ще правиш — попита, — сега, след като са те уволнили?
— По всяка вероятност ще се върна в Алтън — отвърнах — и ще задам още няколко въпроси насам натам.
— Няма ли да е опасно?
— Вероятно не, по-голямата част от нещата вече са ясни. Няма голямо основание да се опитват да ме сплашат и този път.
— Мислиш ли, че Алтън е мястото, където ще откриеш истината?
— Не знам — отвърнах, — но не знам къде другаде да търся.
37
Намирах се в детективската стая на шерифския отдел на областта Алтън и разговарях с красивата полицайка, която ме бе тормозила преди. Казваше се Фелисия Будро и беше детектив втори ранг.
— Работата много не ми хареса — каза тя, — но и ти си бил полицай. Знаеш, че се правят много неща, които не ти харесват особено.
— Е, вече не съм полицай — обясних. Тя сви рамене.
— Знаеш ли кой ни прати по следите ти на първо място?
Кимнах.
— Сенатор Робърт Стратън — отвърнах.
— От Масачусетс?
— Точно този — казах, — поне никога не съм гласувал за него.
— И какъв е бил неговият проблем? — попита тя.
— Разследвам едно убийство — заговорих търпеливо. — Стратън е спял с жертвата.
— И се е боял, че името му ще изскочи на бял свят?
— Да.
— И какво от това? — попита тя. — Нали точно с това се занимават в сената. Нали и те спят?
— Той иска да се кандидатира за президент — рекох.
— Разбира се — отвърна тя. — Да му се поднесе по-хубаво легло, за да си вкарва в него мадамите.
— Кой пусна опашката след мен? — попитах.
Тя поклати глава. Седеше с крака на бюрото, кръстосани при глезените. Показваше се дългата гладка хубава линия на бедрата. Беше облечена в светлосиви панталони върху черни боти и блуза на цветя с големи ръкави. Пистолетът й в кобур, някакъв деветмилиметров вид, лежеше на бюрото до портмонето й. Всички вече ползваха деветмилиметрови.
— Ти тук в Алтън ли си израснала? — заинтересувах се.
— Да.
— Познаваш ли Оливия Нелсън?
— Момичето на стария Джек Нелсън? — попита Фелисия.
— Да. Разкажи ми за нея.
— Какво има за разказване. Богато хлапе, с около десет години по-голяма от мен. Бащата е легендата на града, може би дори легендата на областта. Голяма къща, състезателни коне, добри училища, слуги, ловджийски кучета, бърбън и скъпа вода.
— Какво стана с нея? Фелисия се ухили.
— Скандалът на града — обясни тя. — Записа се в американското дружество за оказване помощ на развиващите се страни. Омъжи се за някакъв африкански принц с родови белези по лицето. Старият Джек не можа да го преглътне.
— А какво стана с майка й? — поинтересувах се аз.
— Майка й ли?
— Да. Всички говорят за баща й. От никого не чувам нищо за майка й.
— Имаше и майка — замислено каза Фелисия.
— Това е добра новина — зарадвах се аз.
— Беше един вид благовъзпитана, бих казала. Елегантна фина жена, която не обичаше да има кални кучета в къщата си и ненавиждаше факта, че съпругът й през по-голямата част от времето идва на вечеря с конски лайна по ботушите си.
— Това вече е наистина благовъзпитание — възхитих се аз.
— Да, трудно е да се опише. Но тя беше винаги като някой, който си мисли, че би трябвало да живее в Париж и да чете романите от авторите, които сега са модерни там.
— Пруст — рекох.
— Разбира се.
— Какво се случи с нея? — попитах.
— Самоуби се.
— Кога?
— Аз водих разследването. Чакай да видя. Хиляда деветстотин… и осемдесет и седма, на края на годината. Почти на Коледа. Спомням си, че работихме в извънработно време по това самоубийство точно преди празниците.
— 1987 година — казах замислено аз.
— Да. Това говори ли ти нещо?
— Това е годината, когато е рухнал пазара — рекох, — октомври 1987 година.
— Мислиш, че се е самоубила, защото е загубила парите си на стоковата борса?
Поклатих глава.
— Не ми се струва да е била от този тип хора — отвърнах. — Знаеш ли защо го е направила?
— Не. Прибрала се е в стаята си, погълнала е достатъчно количество хапчета за сън за да мине номера и се е наливала с бяло вино, докато й подействат. Не е оставила бележка, но няма основание да се съмняваме, че не е това, което изглежда.
Тя стана и наля две чаши кафе от автомата на кантонерката. Добави малко сметана и захар, попита ме как го пия и сложи по малко и в моята чаша. След това донесе чашите до бюрото си и ми подаде едната. Сивите й панталони й прилягаха съвсем гладко като се движеше.
— Какво ще кажеш за Черил Ан Ренкин? — попитах.
— Твоят лейтенант, как му беше името?
— Куърк.
— Да, твоят лейтенант Куърк разпитваше наоколо за нея. Аз не си я спомням.
— Той разговаря ли с теб?
— Не. Шерифът каза да стоим надалеч от него. Никой не искаше да разговаря много-много с него.
— Как така разговаряш сега с мен?
— Шерифът нищо не каза за теб. Вероятно не допуска, че ще имаш смелостта да се върнеш пак тук.
— На стената на кръчмата в конюшнята имаше снимка на Черил Ан Ренкин — казах аз. — Много приличаше на Оливия Нелсън. Жената, която работеше там, каза, че това е Черил Ан Ренкин и че тя й е
