е бил той.
— Вероизповедание? — попитах. Тя поклати глава:
— Дори не спомена това — отвърна. — Винаги го наричаше Светия човек. Мисля, че й доставяше удоволствие да опита с човек със свещенически сан.
Попритиснах я още малко, но не открих нищо. Продължих нататък.
— Тя каза ли ви истинското си име? — попитах.
— Не знаех, че е имала и друго — каза Кокбърн.
— Как се е казвал баща й?
— Не знам. Предполагах, че се е казвал Нелсън.
— Споменавала ли е някога името Ренкин?
— Не.
— Черил Ан?
— Не.
Замълчахме. Д-р Кокбърн поддържаше тромавата си увереност дори в мълчанието си. От начина, по който седеше, просто лъхаше на висока нравственост.
— Тя наистина спомена, че е използвала името на друго момиче, за да влезе в гимназията, документите на някой друг и подобни неща — най-накрая рече Кокбърн. — Самата тя не бе завършила гимназия. Бе напуснала дома си на седемнайсет години и отишла в Атланта, където е изкарвала прехраната си както й падне, включително и чрез проституиране. В един момент е пристигнала в Бостън, водена от, според мен, някакво детинско впечатление за знатен произход, влязла е в университета, завършила го е, започнала е да посещава обществените мероприятия в Харвард, където е срещнала настоящия си съпруг.
— Не каза ли чие име е използвала?
— Не, но ако не е била Оливия Нелсън, както вие подметнахте, човек логично би предположил, че е използвала това име.
— Да, би могло и така да се предположи — отвърнах. — В какво точно се е изразило отхвърлянето от страна на баща й?
— Той изцяло е отказал да я признае.
— Разкажете ми за това. Как точно става. Преструвал се е, че тя не съществува ли? Отказвал е да разговаря с нея, когато си е идвала в къщи?
Д-р Кокбърн тромаво ме изгледа. Остави мълчанието да се позадържи като че ли с това искаше да подчертае сериозността си.
— Той не е бил женен за майка й. Отказът му да я признае е бил в буквалния смисъл на думата.
Седях в тежко драпираната стая, чувствайки се като Нютон, когато ябълката е паднала върху главата му. Д-р Кокбърн ме погледна с натежало задоволство.
— Дявол да го вземе — рекох.
— И как точно мина всичко? — попита Сюзън по-късно.
— Всичко мина по същество — отвърнах. — Пълноценно използвах петдесеттте си минути, но през останалото време беше просто като че ли си играехме на Орсън Уелс.
Седяхме и си пийвахме в хотел Чарлс, който бе на близко разстояние пеша от дома на Сюзън. Сюзън се бе пристрастила към топла водка с пипер и маслини отстрани на чашата. Вечер често бе в състояние да изпие почти половин чаша.
— Тя наистина каза, че Оливия Нелсън е била пристрастена към парите и очевидно бизнесът на семейството не е вървял на добре.
— Това би обяснило чека без покритие и чековата книжка без текущ баланс — каза Сюзън.
— Да. Кокбърн каза, че тя е имала някакъв отчаян план, но не е искала да й го каже.
— План да намери пари?
— Очевидно. Кокбърн не знае или не иска да каже.
— Д-р Кокбърн всъщност е нарушила професионалната си клетва да пази тайната на пациентите си. Предполагам, че не би трябвало да има някаква особена причина да скрие и това обстоятелство.
— Напълно съм съгласен — рекох. — Ти какво мислиш?
— Теорията на д-р Кокбърн за Оливия Нелсън вероятно е правилна. Не изисква задълбочени психически познания, за да се забележи, че много млади хора се опитват да получат обратно обичта на родителя си като спят със заместители. Често обектите на тези опити са някакви авторитетни личности.
— Като например един щатски сенатор — подсказах.
— Разбира се. Понякога става дума за такава очевидна власт, а понякога е по-прикрита. Може би пари или сила.
— Това обяснява ли и нашата връзка? — попитах.
— Не — рече Сюзън. — Нашата се основава на неприкрита похот.
— Само на това? — възкликнах.
— Да — отвърна тя и глътна половин грам от водката си с пипер. — Винаги съм искала да спя с голям мъж.
— Всеки иска това — рекох.
— Защо — попита Сюзън, — ако тя наистина е спяла с всичките тези видни мъже, полицията не го е открила досега?
— Отчасти защото са били видни и известни — отвърнах. — Тези авантюри са били под формата на изневери, а известните хора не искат да се забъркват в подобни истории.
Сюзън кимаше с глава.
— И защото са били известни и видни — рече тя, — са имали възможностите и властта да прикрият нещата.
— Тя не е казвала нищо — отвърнах, — и те не са казвали нищо. Всички са били дискретни — свих рамене и разперих ръце.
— Какво може да направи едно ченге? — попита Сюзън.
— Особено ако на ченгето му се казва от всички, свързани със случая, че жертвата е била малката Дева Мария, света вода ненапита.
— И те затова не са търсили изневяра — кимна тя.
— Ченгетата са обикновени хорица и са претоварени с работа. Повечето пъти очевидният отговор е правилният. Дори понякога той да не е правилният отговор, е най-лесният и удобният. Особено в случай като този, където изглежда, че много видни хора те подбутват към правилния отговор.
— Дори и Мартин? — попита Сюзън.
— Не можеш да подбутнеш Куърк, но той е ченге, което гради кариера. Това е неговата националност — да бъде ченге. Ако верижната команда го ограничава, то той ще остане в рамките на тези ограничения.
— И няма да го каже?
— Няма дори да си помисли.
— Но той изпрати Лаудън Трип при теб.
— Така е — отвърнах.
— Възможно ли е Трип наистина нищо да не е забелязвал?
— Ами ако не е било така, защо иначе ще ме наема? Сюзън опита на вкус малко от маслинката, като че ли беше търговска мостра и я проми в стомаха си с глътка водка с пипер. Изглеждаше като че ли я хареса.
— Както знаеш, една от баналностите на работата на психотерапевтите е, че хората често са няколко неща по едно и също време. Да, Трип вероятно е толкова разсеян, колкото изглежда и нищо не е забелязвал, и в същото време не е така. Част от него може би се е страхувала да признае това, което другата му част е отричала. Искал е да те наеме за да си докаже, че тя е била такава, каквато той е чувствал нужда да си я представя.
— Така излиза, че той не ме е наел, за да намеря кой я е убил. Наел ме е, за да докажа, че тя е била съвършена.
— Може би — рече Сюзън.
— Може би ли? — попитах. — Вие, психотерапевтите, никога ли не казвате нещо със сигурност?
— Разбира се, че не — каза тя.
