32
Д-р Милдред Кокбърн имаше помещение за офис в овехтяла, с изморен вид сграда на улица Хилиърд, по-надолу от американския репертоарен театър с ниска ограда от ковано желязо и с няколко ръждиви петна из двора. Оградата се беше попреместила с течение на годините от замръзването на земята всяка зима и разтопяването й напролет, и сега се накланяше надолу към пътеката. В двора растеше трева между многото натрупан боклук от стари празни консерви. Предната пътека беше тухлена, леко повдигната от оградата. Тухлите бяха изкривени и сред тях растяха плевели. Много от кафявите шиндели се бяха напукали, а няколко се бяха разпаднали, предната врата бе лошо остъргана и плачеше за пребоядисване. Да, Кембридж не беше от най-чистите места.
На една табела пишеше „Влезте“, което и направих, и седнах в тясното предверие с врати, водещи навън през всяка една от стените. Имах определен час за единайсет, а вече беше и пет. Стените на предверието бяха боядисани в кремаво, въпреки че е възможно някога да са били бели. Няколко плаката рекламираха пътувания на стените, до тях висеше евтина репродукция на една от рисунките на Моне. В помещението се носеше настойчивата миризма на котка. На ниската маса от чамово дърво, до единствения стол с права облегалка, лежаха две сравнително нови списания „Психологията днес“ и едно на „Хроника на висшето образование“ от миналия май.
В 11:06 часа вратата на офиса се отвори и бледа жена със слабо лице и леко посивяла коса, вдигната на кок, излезе отвътре. Тя не ме погледна. Взе едно палто от туид от закачалката, облече го, внимателно го закопча и излезе през вратата, като маневрираше в приемната с размери на пощенска кутия без дори да забележи, че в нея има още някой.
Почаках още три-четири минути, след което вратата на офиса се отвори отново и чух гласа на д-р Кокбърн:
— Г-н Спенсър?
Носеше черен тюрбан и голяма свободно падаща на дипли черна дреха, която не успях веднага да идентифицирам, нещо между домашен пеньоар и отворен парашут. Очевидно беше едра, въпреки че обемът на дрехата оставяше място за известно съмнение относно теглото й. Кожата й беше бледа, очите — силно гримирани, не си беше сложила червило.
Станах и тя ме пусна да мина покрай нея. Офисът й беше драпиран с кестенява дамаска. На прозореца имаше щори, отворени от горната половина и затворени от долната. Вдясно от вратата стоеше канапе от викторианската епоха, тапицирано с тъмнозелено кадифе и махагонов стол с висока облегалка с грозни дървени подпори за ръце. Срещу него имаше кресло с висока облегалка, също тапицирано в тъмнозелено. Тя седна срещу мен в креслото. Леко и едва забележимо кимна с глава, след това изчака с ръце на скута си.
— Това посещение не е професионално, нито е с цел лечение — казах. — Аз съм частен детектив и работя за Лаудън Трип, за да разследвам убийството на съпругата му, Оливия Нелсън.
Отново онова почти незабележимо кимване.
— Натъкнах се на името ви в процеса на разследването.
Кимване.
— Чудя се дали не бихте могли да ми кажете нещо за някой от тях — рекох.
— Това е съвсем малко вероятно — отвърна. Гласът й бе дълбок и тя го знаеше. Харесваше й да има дълбок глас.
— Разбирам, че има въпроси от конфиденциален характер, но би било в най-добрия интерес на пациента ви да ми помогнете да намеря убиеца на съпругата му.
— Лаудън Трип не е мой пациент — рече тя. Нищо в нея не помръдна, докато говореше, освен устните й. Изглеждаше театрално недостижима в тъмните си дрехи и пълната й неподвижност.
— Оливия Нелсън — казах аз.
Тя продължи да седи неподвижно. Огледах се из стаята.
— Вие сте психотерапевт.
Кимване.
— Доктор по медицина ли сте? — попитах. Тя съвсем леко поклати отрицателно глава.
— Доктор по философските науки?
Отново лекото отрицателно поклащане на глава.
— Тогава какво? — попитах.
— Аз съм доктор на хуманитарните изкуства.
— Разбира се — отвърнах. — И за каква институция става въпрос?
— Южния Тихоокеански университет.
— Обзалагам се, че е в Лос Анжелис.
Кимване.
— Там дават академични заслуги за цял живот.
— Това е напълно достатъчно, г-н Спенсър.
Кимнах и й се усмихнах.
— Разбира се — отвърнах. — Така че разкажете ми за Оливия Нелсън.
Тя замълча дълго. И двамата знаехме, че е измамница. И двамата знаехме, че ако ми даде повод, бих могъл да влоша до голяма степен положението й, ако се обърна към държавното министерство, което дава разрешения за работа. И двамата добре го съзнавахме. Тя тромаво поклати глава.
— Затруднена — рече тя, — сериозно затруднена.
Леко кимнах.
— И като повечето жени, ужасно измъчена.
Дълбокият й глас бе бавен. Маниерите й бяха тромави. Когато не говореше, оставаше напълно неподвижна. Тя знаеше, че аз знам, но не се оставяше да бъде подведена. Възнамеряваше да се задържи на положение. Кимнах.
— В същността на нещата стоеше фактът, че баща й я е отхвърлил.
— Оригинално — казах.
— И тя символично непрекъснато го е търсила в други мъже.
— Била е хаотична в това отношение.
— Това е мъжки начин на изразяване на нещата. Той е продукт на мъжката култура, осъдителен и пейоративен.
— Разбира се — отвърнах.
— Когато се обърна към мен за помощ, вече бе пробвала по пътя на Фройдизма, който е, така да се каже по мъжки, психотерапия. Неуспехът е предсказуем. Бях в състояние да й окажа помощ по женски в перспектива. И след като успя да разбере себе си за първи път в тази перспектива, тя най-накрая започна да установява връзка със закоравялата си същност и детето-жена вътре в нея.
— И започна да спи безразборно наоколо с който й падне — рекох.
— Тя си даде разрешение да открие собствената си сексуалност. И да направи това заради самия смисъл на думата, а не заради изкривена бащина любов.
— Знаете ли имената на някои други мъже, с които си е дала разрешение да разкрие собствената си сексуалност?
— Наистина, г-н Спенсър. Това е привилегировано общуване между пациент и терапевт.
— И един от тях може да я е убил — рекох. Тя поразмисли малко върху това.
— Мисля, че би било напълно в неин интерес да ми кажете имената им — казах. — Обзалагам се че в процеса на следването си в Южния Тихоокеански Университет сте научили, че е в най-добрия интерес на пациентите ви да пренебрегнете правилата на етиката при трудни обстоятелства.
Още малко поразмисли върху това, като се опита да смели думите ми.
— Не си водя бележки — каза тя най-накрая. — Вярвам, че сдържаната със сила жизнена спонтанност трябва да се отпусне и че това е необходимо за успешната терапия.
— Разбира се — отвърнах.
Позволи ми да я наблюдавам как мисли.
— Тя никога не е споменавала имена. Позоваваше се на мъжете в живота си по различни начини, водещия новините например, съдията, брокерът, от този род. Имаше важен свещеник. Знам. Но не знам кой
