сока на киви със своите широки като торба панталони, лилаво униформено сако, килнатата си назад шапка и зелени слънчеви очила, които висяха около врата му. Мередит беше облечена в плисирана пола и черно поло. Бе обута в каубойски ботуши. Както винаги си беше сложила прекалено много грим.
— Трябва да говоря с вас за майка ви — казах аз.
Чип ме погледна кръвнишки. Мередит внимателно загледа горната част на масата.
— Това, което ще ви кажа, може да бъде потвърдено в по-голямата си част от полицията. Така че не е нужно да губим време да спорим дали това, което ви казвам, е истина или не.
— Това е, което ти казваш, пиперлийо — рече Чип.
Пиперлия. Поех си дълбоко дъх и започнах.
— Преди всичко е почти сигурно, че майка ви в действителност не е била Оливия Нелсън.
Очите на Мередит отново се фокусираха на стената покрай стола ми като силно се разшириха. Брат й каза:
— Ти говориш пълни глупости!
— Някой от вас срещал ли е някога някой от роднините на майка ви?
— Те са мъртви, задник такъв — рече Чип. — Как бихме могли да се срещнем с тях?
Отново бавно поех дъх.
— Ще приема това за отрицателен отговор — казах и погледнах Мередит.
Тя кимна с все още наведена надолу глава.
— Чували ли сте някога за някоя на име Черил Ан Ренкин?
Чип само ме погледна втренчено. Мередит поклати глава.
— Знаете ли, че баща ви е изпаднал в голяма финансова трудност? — попитах.
— От какъв вид? — попита Чип.
— Банкрутирал е — казах.
— Пълни глупости — рече Чип.
Бавно кимнах за минутка и отново внимателно поех дъх.
— Знаете ли, че майка ви безразборно е спала наоколо с когото й падне? — попитах.
— Ти, кучи сине — изрева Чип и се изправи. — Стани прав — извика отново.
Не се помръднах.
— Трудно е да се научи истината — казах. — Не ви виня. Но тя трябва да се знае и да се поразмишлява малко върху нея.
— Ще се изправиш ли, жълто копеле, или ще трябва със сила да те вдигна на крака?
— Не ме докосвай — предупредих го.
И Чип долови нещо в гласа ми. То го накара да се поколебае.
Опитах се да запазя гласа си спокоен.
— Имам намерение да открия как е починала майка ви и единственият начин да направя това, е да обикалям насам натам и да задавам на хората въпроси. Често това не им харесва. Свикнал съм. И все пак го правя. Понякога те подлудяват и искат да се бият с мен, като теб сега.
Поспрях и задържах погледа си върху него.
— Това е грешка от тяхна страна — казах.
— Ти си мислиш така — рече той.
— Ти си аматьор в борбата — отвърнах, — а аз съм професионалист.
Мередит постави ръка на рамото на Чип без да го гледа.
— Хайде, Чип — рече тя. Нямаше почти никакво чувство в гласа й.
— Нямам намерение да седя и да му позволявам да говори за нея по този начин.
— Моля те, Чип. Остави го… — гласът й заглъхна.
Изчаках. Той ме изгледа за момент, след това тръшна стола си срещу масата.
— Дяволите да те вземат — ми каза, обърна се и си тръгна.
Мередит и аз замълчахме. Тя неловко се засмя, въпреки че нямаше нищо смешно.
— Чипи понякога е толкова фалшив — рече.
Изчаках. Тя отново се засмя, странен непривичен смях, нещо, което да наруши мълчанието.
— Ти знаеш ли за майка си? — попитах.
— Д-р Фей казва, че ние всички знаем, но не искаме да си го признаем. Нямам предвид, че се е представяла за някой друг, а другото…
Кимнах.
— Татко си седеше в стаята с включен телевизор — каза Мередит с тихия си равен глас. — Чип беше в колежа. И тя се връщаше в къщи; можех да видя, че е пила. Червилото й беше малко размазано, а устата й изглеждаше като че ли се е целувала. И аз й казвах „Ти имаш някаква любовна връзка.“
— И?
— И тя казваше „Не ми задавай такива въпроси.“ И аз казвах „Недей да ме лъжеш.“
Наведох се леко напред, за да мога да я чувам. Беше скръстила ръцете пред себе си на масата, а очите й се бяха втренчили в тях.
— И очите й се насълзяваха и тя поклащаше глава. И казваше „О, Мер, толкова си млада.“ И поклащаше глава и заплакваше, без звук, само сълзите мълчаливо се стичаха по лицето й и казваше нещо от сорта на „Животът по всяка вероятност е лъжа.“ След това ме прегръщаше, галеше косата ми и си поплакваше още малко.
— Трудно ти е било — казах.
— Когато дойдох на училище — продължи тя, — имах известна трудност, докато се приспособя. И разговарях с Джейн Бърджес, съветничката ми и тя ми определи час при д-р Фей.
— Той психиатър ли е?
— Да — думата почти не се чу, изстискана от нея с най-възможния тих глас. Лицето й като на кукла Барби, лишено от характерни черти, не показваше никакви признаци на борбата на възрастен човек, която преживяваше. То оставаше спокойно, скрито зад безчувствения грим.
— Знаеш ли нещо за парите? — попитах.
— Понякога те се караха. Тя казваше, че ако той не намери пари, тя ще намери. Тя знаела откъде да вземе.
— А той какво казваше?
— Нищо. Просто се качваше горе в стаята и си пускаше телевизора.
— А тя какво казваше?
— Излизаше.
— Ти не знаеш ли какъв е бил планът й по отношение на парите?
— Тя винаги само казваше, че знае откъде да ги вземе.
— И колко дълго си живяла по този начин?
— Не знам. През цялото време, предполагам. Д-р Фей казва, че на мен не ми минава номерът със семейния мит.
Протегнах ръка и погалих свитите й юмруци. Тя застина неподвижно като направих това, но не се отдръпна.
— Продължавай да работиш с д-р Фей — рекох. — Аз ще работя в другите направления.
Сюзън и аз се намирахме в трапезарията на Орчардс, като Сюзън бе облечена в тесни черни панталони и карирано сако, очите й бяха ясни, гримът й — съвършен.
— На брадичката ми има раничка от брада — рекох.
— Може би нямаше да я има ако се бръснеше по-внимателно — сръфа ме тя.
— Ти не ми даде време — казах. — Освен това има много хора, които биха счели това за признак на чест.
— Назови ми поне двама — полюбопитства Сюзън.
— Не взимай нещата в буквалния смисъл на думата — отвърнах.
Имаше пресни хлебчета в кошчето за хляб и сервитьорката ми беше обещала да ми намери парче пай за закуска. Бяхме до прозореца до терасата и слънцето грееше по ленената покривка на масата ни. Пиех кафе.
— Много по-добре е — рекох, — да бъдем ние двамата, отколкото това да бъдат повечето хора.
