Но не го биваше много в мениджърството и когато се случи белята, той бе главно на ръба.
— И трябваше да излезе насреща с пари в брой — рекох.
— Да.
— И защо се е случило така, че е бил на ръба? — попитах. — Бях останал с впечатлението, че богатството му е неизчерпаемо.
Бийл сви рамене и погледна навън през прозореца, през залива Бей към реката. Небето беше ярко синьо и на места имаше бели облаци. Някъде по средата на това разстояние можех да видя парка Фенуей, празен и зелен.
— Семейство Рокфелер на ръба ли са? — попитах. — Харвардския университет ли са завършили?
Погледът на Бийл бавно се върна към мен.
— Никой от тях не е бил женен за Оливия — каза той.
— Тя толкова много ли е харчила?
— Някой го е правил. В по-голяма степен отколкото е позволявала сумата на капитала.
— И затова той е започнал да го подрива — рекох. Бийл кимна.
— Първият сигурен признак на приближаване на бедствието за богатите — рече той. — Богаташите не изкарват парите си с труд. Техният капитал им печели пари вместо тях. Ако започнат да го делят на части, той им докарва по-малки приходи и тогава, тъй като имат по-малки приходи, те захапват по-голяма хапка от капитала си, след което получават още по-малки приходи и така нататък.
— Той ли ти каза това?
— Не — отвърна Бийли. — От него не можеш да откопчиш ни една дума като че ли устата му е заключена с катинар. Доколкото се отнася до него, тя е била съвършена. Децата са съвършени. За Бога, синът е арогантен малък главорез и гангстер, а Лаудън се държи като че ли е самият Том Сойер. Откупва го с пари от всяка беля, в която изпадне. Или поне го правеше в миналото.
— А дъщерята?
— Не знам. Липсата на новини по всяка вероятност е добра новина. Лаудън никога не е говорил много за нея, така че вероятно тя не е изпадала в беда.
— И той е икономически банкрутирал от 1987 година?
— Банкрутирал е — рече Бийли — и става все по — и по-банкрутирал.
— От какво живеят? — попитах. — Имат две деца в колеж, имение на хълма, представителен офис. Как правят този номер?
Бийли поклати глава.
— От ръба, на който се намират — отвърна той.
35
— Просто не е така — каза Лаудън Трип.
— Тогава защо всички ми казват обратното? — попитах.
— Не мога да си представя дори — отвърна Трип.
— На секретарката ти не й е плащана заплата — рекох.
— Разбира се, че й е плащана.
Той извади чековата си книжка от мястото й на левия ъгъл на бюрото, отвори я и ми показа новите вноски на името на Ан Самърс.
— А чекът, който ми даде, е без покритие — рекох. Той веднага намери в книжката отрязъка от чека ми.
— Не — рече, — тук е. Всичко е напълно в ред.
— Няма текущ баланс — казах.
— Всичко е в ред — отново повтори Трип.
— Знаеш ли, че жена ти не ти е била вярна? — попитах.
— За Бога, Спенсър — рече той — стига толкова. Гласът му бе изпълнен с неотстъпчивост, но лишен от страст.
— Страхувам се, че направих грешка с теб и е време да я поправя.
— Което означава, че съм уволнен — рекох.
— Боя се, че да. Съжалявам. Но ти самият си го докара до главата. Отправи необосновани обвинения. Жена ми може да е мъртва, но паметта й е жива и докато и аз съм жив, няма да допусна никой да говори лоши неща за нея.
— Г-н Трип — рекох. — Съпругата ви не е била това, за което се е представяла, нито дори тази, за която се е представяла. Животът ви не е това, което вие казвате, че е. Има нещо, което наистина из основи не е наред тук.
— Желая ви приятен ден, г-н Спенсър. Моля изпратете ми сметка за разходите си досега — той погледна часовника си, — и днешния ден включително — каза.
— И вие ще ми платите с чек без покритие — рекох. — И внимателно ще го впишете в чековата си книжка и няма да го включите в баланса си, за да не е нужно да откривате, че е без покритие.
— Приятен ден, г-н Спенсър!
Не знаех какво да правя. Беше като че ли говориш на полярен леден блок. Станах и излязох като затворих вратата след себе си.
— Той е луд — казах на Ан Самърс. Тя тъжно поклати глава.
— Защо не ми казахте истината за него още първия път?
— Не знам. Той е… той е толкова сладък човек. И изглеждаше, че нещата се трупат постепенно, той изглеждаше толкова сигурен, че всичко е наред и…
Тя разпери ръце.
— Дори когато не ви плащаше заплатата? — попитах.
— Съжалявах го… не, не е точно това, чувствах се… неудобно заради него. Не исках никой да научи за това. Не исках той да знае, че аз знам.
— Има ли още нещо, което да не сте ми казали? — попитах.
Поклати глава. Помълчахме малко. След това тя заговори.
— Какво възнамерявате да правите сега?
— Имам намерение да проуча нещата до край — отвърнах. — Ще продължа да се ровя до край докато не открия истината.
Тя ме изгледа продължително. Нямах какво повече да кажа. Тя също. Най-накрая бавно кимна. С тържествеността си лицето й изглеждаше доста красиво.
— Да — рече тя. — Ще го направите, нали?
36
Колежът Уилямс се намираше в Уилямстаун, в отдалечения северозападен край на Масачусетс. Пътуването дотам отнемаше повече от три часа, независимо дали карате по Мас Пайк или изберете шосе 2. От една страна, ако попаднете зад някой турист на двупосочното шосе 2, пътуването можеше да се проточи до безкрайност. От друга страна пътят по шосе 2 беше по-красив от Мас Пайк и по него нямаше нито един ресторант Рой Роджърс.
Сюзън и аз си бяхме запазили стая в едно място в Уилямстаун, наречено Орчардс, където сервираха домашен пай и можехме да си запалим огън в камината в стаята си. Докато аз разговарях с децата на Трип, Сюзън щеше да посети музея Кларк.
Тръгнахме по шосе 2. Сюзън имаше нова кола, една от онези японски щуротии, които тя харесваше и която имаше форма на ряпа, а в по-голямата си част се състоеше от двигател. Тази беше зелена. Тя ме остави аз да карам, което беше добре дошло за мен. Когато тя караше изпитвах желание да си стисна здраво очите от ужас, което би ми попречило да видя по-голямата част от пейзажа, заради който на първо място бяхме избрали шосе 2.
Срещнах Чип и Мередит Трип в бара на един ресторант наречен Ривър Хаус, който посред бял ден беше почти празен. Чип и аз си поръчахме по една бира. Мередит си поръча диетична кола. Чип бе по-хладен от
