28
Обади се самият сенатор Стратън. Беше десет и двайсет сутринта и есенното слънце грееше в гърба ми, като осветяваше Бъркли Стрийт и проникваше през прозорците зад бюрото ми.
— Боб Стратън — каза той, като вдигнах слушалката. — Мисля, че ви дължа известно обяснение и бих искал да направя това по време на обяд днес, ако сте свободен.
— Разбира се — рекох.
— Чудесно. Какво ще кажете за Грил 23, в дванайсет и трийсет? Ще запазя маса.
— Разбира се — повторих.
— Само ние двамата — каза Стратън, — вие и аз, без никой да знае за това, нали?
— Разбира се — потретих.
— Шофьорът ми ще мине да ви вземе — добави той.
— Офисът ми се намира на две преки от ресторанта — рекох.
— Шофьорът ми ще се отбие да ви вземе — повтори Стратън.
— Разбира се.
Затворихме телефона. Набрах номера на Куърк, но никой не се обади. Позвъних на Белсън.
— Куърк върна ли се вече? — попитах.
— Не.
— Ти разговаря ли с него?
— Да. Старият негър, Джеферсън, не казва нищо повече по въпроса от това, което е казал на теб. Старецът изобщо нищо не говори. Куърк е съгласен с теб, че Джеферсън лъже за Черил Ан Ренкин, но не може да го накара да каже истината. Старата дама в кръчмата на конюшнята изглежда не работи вече там. Никой не знае къде е тя. Никой никога не е чувал за Черил Ан Ренкин. Ако той не успее да намери старата дама от кръчмата днес, ще се прибере вкъщи. Разноските за пътуване причиняват хемороиди на командния състав.
— Благодаря — казах, затворих телефона и започнах да мисля.
Самият Стратън ми се беше обадил. Това означаваше няколко неща. Първо, че искаше да ме впечатли. Второ, не искаше други хора да знаят, че се е обаждал и че ще обядваме заедно. Какво ли означаваше това? Защо майката на Черил Ан бе изчезнала? И защо Джеферсън, който иначе беше толкова непосредствен и открит за всичко останало, ще лъже, че не познава Черил Ренкин? Тъй като старият Джек изглежда бе смисъла на живота му, вероятно Джеферсън лъжеше, за да го прикрие. Което означаваше, че Джек има нещо общо с Черил Ан?
Прекъснах мислите си, защото шофьорът на Стратън чукаше на вратата ми. Не знаех нищо, което да не бях знаел и преди, но поне не знаех и по-малко.
Шофьорът беше учтив човек с коса, правена на четка и сешоар, облечен в сив габардинен костюм и розова копринена вратовръзка.
— Сенаторът ме помоли да проверя дали не носите в себе си подслушвателно устройство — рече той.
Имаше вид, че съжалява, че трябва да направи това, но не може да не изпълни дълга си.
Станах и протегнах ръце настрани. Шофьорът ме опипа, като че ли бе правил това и преди.
— Може ли да погледна пистолета ви? — попита той.
Разтворих сакото си, за да може да се убеди, че не нося касетофон у себе си, дегизиран като деветмилиметров Браунинг.
— Благодаря — каза той.
Излязохме до колата Линкълн Таун, която беше паркирал под знака за взимане коли на буксир. Задържа задната врата отворена, за да вляза и аз се качих. Баркли Стрийт бе еднопосочна улица в обратната посока, така че трябваше да минем по Бойлстън, Арлингтън, Колъмбъс и отново обратно по Бъркли. Можех да извървя същото разстояние пеша за четири пъти по-малко време, но нямаше да бъда проверен дали не нося в себе си подслушвателно устройство.
Грил 23 имаше високи тавани и твърд под. Той е най-шумният ресторант в Бостън, което е вероятно причината Стратън да го избере. Трудно е да се подслушва в Грил 23. Оберкелнерът ми посочи масата без да нарушава позата си. Пред Стратън имаше тъмно полуизпито шотландско уиски и сода. Стана прав щом пристигнах и ми протегна ръка, втвърдена от милиони ръкостискания. Това беше ръкостискане на политик. Ръката му беше също и влажна.
— Боб Стратън — представи се той. — Радвам се да ви видя, радвам се да ви видя.
Седнахме. Поръчах си бира. Стратън кимна към питието си, което бе двойно. Около нас помещението бе изпъстрено с кухненски прибори и порцеланови съдове, и пулсираше с разговори, от които не можах да доловя нито един. На обяд ресторантът бе изпълнен главно с мъже. Чат-пат се виждаше по някоя пригладена мадама, която нормално обядваше с трима мъже и една двойка, която по всяка вероятност беше дошла на почивка от Сейнт Пол. Но главно бяха мъже в консервативни костюми и високи вратовръзки.
— Е, как върви разследването? — попита Стратън. — Лаудън Трип е добър човек и за него това наистина бе огромна трагедия. Напредвате ли по следите на онзи кучи син?
Стаята бе ярка, добре осветена, изпълнена с мрамор, полиран месинг и махагон. През внимателно сресаната, напръскана с лак и направена с четка и сешоар прическа на Стратън можех да видя бледия отблясък на черепа му. Беше се позачервил. Движенията му бяха много бързи, говореше бързо, толкова бързо, че в шумната трапезария ми бяха необходими големи усилия и съсредоточаване за да го разбера. Не отговорих.
Сервитьорът се върна с бирата ми и уискито на Стратън — двойно, с отделна бутилка сода. Стратън взе содата и сипа малко върху уискито.
— Трябва да правя това внимателно — рече той и ми се усмихна с поне петдесетзъбова усмивка. — Не искам да си разваля питието.
Кимнах и сръбнах от бирата. Сервитьорът запита:
— Ще искате ли менюто за да поръчате, господа? Стратън му махна да се отдалечи.
— Малко по-късно — каза той. — Следете чашите ни да не са празни.
— Разбира се, господине — отвърна сервитьорът и се отдалечи.
Стратън отпи голяма глътка. По челото му бе започнала да избива пот. Погледна ме над ръба на чашата като човек, който си купува палто.
— Накарах хората си да те проверят — рече. — Казаха, че си доста добър.
— Божичко! — възкликнах.
— Казаха също, че си труден случай, че си жилав, имаш много опит и си умен.
— И че адски добре мога да стрелям с пистолет — добавих аз.
Стратън се усмихна, защото знаеше, че бях казал нещо, което искаше да се усмихне. Бях съвсем сигурен, че не знае какво точно.
— Мислиш ли понякога да се преместиш? — попита той.
— Често са ми го предлагали — отвърнах.
— Наистина ли? — възкликна. — Мислех, че за човек като теб Вашингтон би могъл да предложи една наистина добра работа с истински предизвикателства.
— Така ли? — попитах.
— Чиста истина — увери ме той. Изпи по-голямата част от уискито си, като започна да търси келнера с поглед и повтори: — Чиста истина.
— Това би било страхотно — рекох. — Обожавам стридите от крайбрежието на Тихия Океан около Вашингтон.
Сервитьорът се приближи. Стратън кимна към почти празната си чаша. Аз поклатих отрицателно глава.
— Та какво казваше по въпроса за стридите? — попита Стратън.
— Нищо — отвърнах. — Просто се забавлявах.
— Обзалагам се — рече Стратън. — Както и да е, мисля, че бих могъл да ти помогна да получиш хубав стабилен пост във Вашингтон. Можеш да имаш постоянна работа и пак да си работиш на свободна
