Казах й кой съм. Изглеждаше очарована да се запознае с мен.
— Г-н Трип е в клуба си — каза тя. — Сигурна съм, че не е знаел, че ще дойдете.
Носеше кафеникавосив чорапогащник, който прекрасно подхождаше на краката й.
— Всъщност дойдох, за да поговоря с вас.
Тя сведе очи за момент и се усмихна.
— Настина ли?
Вероятно не бях първият, който й казва това, нито пък първият, който наистина идва с тази цел. Взех един червен кожен стол, приближих го до бюрото й и седнах. Тя отново се усмихна. Готова да помогне.
— Знаете, че се занимавам с убийството на г-жа Трип?
— Да — каза тя. — Колко ужасно е това за всички тях.
— Наистина — съгласих се. — Как върви бизнесът?
Тя леко се помести на стола си.
— Моля? — попита.
— Как върви бизнесът при вас? — повторих въпроса.
— Не… не разбирам защо питате.
— Не знам какво друго да попитам — вдигнах рамене.
— Разговарях с полицията — Големите й очи изглеждаха озадачени, но изпълнени с надежда. Гореше от желание да помогне, но не знаеше как.
— Знам — казах с разбиране. — Няма смисъл да повтаряте всичко отново. Така че по-добре да разговаряме за нещо друго. Като бизнеса например. Как върви, имате ли много работа?
Тя се намръщи. В нея се бореха противоречиви емоции. Леко намръщване, неуловимо почти помръдване на бедрото, слаба промяна в очите й. Беше красива гледка.
— Не става дума за този род бизнес.
— Кой род?
— От вида, при който бихте могли да попитате „Как върви бизнесът?“ — каза тя и се усмихна толкова топло и сърдечно, че за малко да я поканя на танц.
— Заета ли сте? — попитах.
— Ами, не, не в истинския смисъл на думата.
— Какво ви е работното време?
— От девет до четири — отговори с готовност.
— А г-н Трип?
— О, той обикновено е тук като дойда и често си тръгва след мен. Предлагала съм му да идвам по-рано и да оставам до по-късно, но г-н Трип казва, че не е нужно.
— Той по-зает ли е от вас?
— Ами… откровено казано, не виждам причини за това.
— А вие до каква степен сте заета?
Тя сви рамене и разпери ръце. Ноктите й имаха красиво направен маникюр и бяха лакирани със светлорозов лак.
— Има някои телефонни разговори, някои писма. Понякога правя резервации в ресторанти, понякога уреждам пътувания… — спря за момент. — Доста чета.
— Добре е за ума — казах аз. — Често ли ядат по ресторанти?
— Г-н Трип обядва навън почти всеки ден.
— А вечер?
— Рядко правя резервации за вечеря.
— Много ли пътуват?
Откръстоса краката си и отново ги кръстоса обратно, при което оглади полата по бедрата си.
— Повечето пъти уреждам пътувания за децата, по време на ваканцията.
— И те много ли пътуват?
— О, да, много. Обикновено през зимата ходят във Вейл или Аспен. Понякога в Европа през лятната ваканция. И често отлитат да се виждат с приятели от колежа.
— Семейството често ли пътува заедно? — попитах.
— Г-н Трип и децата понякога ходят насам-натам, особено когато бяха малки.
— А г-жа Нелсън? — попитах.
— Не мисля, че г-жа Нелсън обичаше да пътува.
Поседях малко, като обмислях информацията. Ан Самърс седеше спокойно, насочила страхотните си колене към мен, в пълна готовност, вежлива, спокойна и очарователна.
— А г-н Трип идва тук рано и си тръгва късно, дори когато няма много работа?
Тя кимна.
— Какво мислите вие за това? — попитах. Замисли се за момент, захапа устната си много нежно и поклати глава.
— Аз работя за г-н Трип. Също смятам, че съм му и приятел. И в двете отношения съм напълно лоялна — каза тя. — Не мога да правя изводи за личния му живот.
— Дори и пред мен — учудих се, — след всичко, което преживяхме заедно?
Ан Самърс бавно поклати глава.
Имаше хубава усмивка. Зъбите й бяха бели и равни, а очите й — живи, дори приканващи. Имаше нещо около нея, което неуловимо навяваше мисълта за копринени чаршафи и дантели, неизказан намек за страст, който се усещаше под безупречното спокойствие на външния й вид. Поседях още малко като го вдъхвах, възхищавах му се, съзерцавах ясната неизразена сигурност, че тази екзотична плът би била моя само да поискам.
И двамата почувствахме момента и го разбрахме.
— Моногамията е положение, което има не само хубави страни — споделих аз.
Тя леко кимна и спокойно се усмихна.
— Моля, не се притеснявайте да попитате, ако има още нещо… — леко потърка ръцете си.
Станах.
— Разбира се — казах. — Благодаря ви за помощта. Бях доволен, че гласът ми не ме издаде.
На вратата отново я погледнах, все още неподвижна, с кръстосани крака, усмихваща се. Слънчевата светлина от източния прозорец зад нея улови червения оттенък на косите й. Ръцете й почиваха спокойно на бедрата. Обещанието за възможност се прокрадна в стаята между нас още веднъж в продължение на един дълъг момент. След това поех дълбоко дъх и излязох, като затворих вратата.
9
Обядвах с Лаудън Трип в Харвардския клуб. В Бостън има два такива клуба, единият е в центъра на града във висока сграда на улица Федерал, а другият, по-традиционният, е в залива Бек на булевард Комънуелт. Въпреки факта, че офисът на Трип е в центъра на града, на около един блок от улица Федерал, той избра традиционния. Аз също. Бях си облякъл кафяво сако от туид с втъкана леко светлокафява нишка, синя оксфордска риза, светлокафява вратовръзка, черни панталони и тъмнокафяви мокасини от шведска чортова кожа с черен ръб. Тъмносивите ми чорапи бяха с шарките на кости на херинга. Бях си сложил светлокафява носна кърпа в предното джобче на сакото, тъкмо се бях подстригал и обръснал. Ако не беше чупеният ми шест пъти нос, можех да мина за богаташ.
Трип беше облечен в сив банкерски костюм с тесни ревери и три копчета, като панталоните му бяха поне с три инча по-къси от краката му. Носеше тясна вратовръзка на черни и сребърни райета и кафяви обувки без пета със заострени върхове. Човек разбираше, че е богаташ, още щом го видеше.
Трип демократично размаха ръце.
— Много мило от твоя страна да дойдеш — възкликна той, въпреки че аз бях този, който беше помолил да се срещнем на обяд.
Харвардският клуб изглеждаше точно както трябваше да изглежда. Високи тавани и покрити с килими подове, а на стените имаше картини на побелели англосаксонски протестанти в тъмни костюми. Трип поръча коктейл Манхатън. Аз си поръчах сода.
