деветнайсети век, в зависимост от това — към кой тип проявяват слабост. Строго погледнато, на характера ми по би отивало каре до брадичката, но тъй като работя в телевизията, се ръководя от железния принцип: „Волята на клиента е закон.“
На свой ред питам господин Смугъл как се казва и правя усилие да запомня името му. Интересувам се с какво се занимава, той отвръща, че работи еди-какво си. Това не е важно. Перспективите му са от значение единствено за жени, които търсят бъдеще. Забелязвам, че има големи ходила, което, казват, било много възбуждащо. Опитът ми (богат и разнообразен) сочи, че старото поверие е вярно. Постоянно докосвам събеседника си. Леко се допирам до ръката или рамото му. Дори отстранявам въображаема власинка от ревера му. Винаги съм недоумявала как е възможно мъжете да се връзват на подобни идиотски клишета, но те неизменно им действат. Прокарвам език по устните си, по зъбите си и по маслинката в мартинито му. Не се предава лесно. Запознат е с правилата на играта. Безброй пъти сам я е играл. Малко е объркан от факта, че наместо главен изпълнител се оказва зрител, но тази моя безочливост му действа възбуждащо. Мъчи се да вземе в свои ръце ситуацията — или поне разговора — и ме пита с какво се занимавам. Отвръщам, че съм телевизионен продуцент в новия канал TV6, което — ако изобщо е съществувало съмнение — окончателно циментира нещата.
Бляскавата ми професия притежава огромна притегателна сила. Действително е бляскава, особено в сравнение с повечето професии. Телевизионните работници упорито отричат, че работата им е забавна и примамлива, но това са чисто и просто превземки. По този начин тушираме чувството за вина, породено от неприлично високите ни заплати. Несъмнено е далеч по-престижно да продаваш ефирно време, отколкото консерви с печен фасул в известна верига супермаркети. Безспорно е по-вълнуващо в асансьорите да се засичаш с Дес О’Конър5, вместо с Дейв Джоунс от счетоводството. И все пак правенето на телевизия е невероятно трудоемка работа. Занимавам се с това от дванайсет години. Започнах непосредствено след дипломирането си като общ помощник в „Добро утро, Великобритания“. Получавах мизерна заплата, но бях в луд възторг. Работех в телевизия! Почти през цялото време примирах от страх да не сбъркам. Тъй като не носех никаква отговорност, естеството на възможните професионални грешки се заключаваше в поднасянето на кафе със захар вместо със захарин. Живеех в постоянен ужас, че дрехите, косата, фигурата, акцентът или шегите ми са неуместни. Харчех всичките си пари за подходящите дрехи (черни) и подходящата прическа (дълга, къса, много къса, отново дълга, черна, руса, червена, отново черна) и с готовност се прекроявах, докато най-сетне станах себе си. Изпитвах жизнена необходимост да се справям добре. И то не просто добре, а най-добре. Нямаше задача, която да ми се стори толкова унизителна, че да не я приема с радост. Никоя амбиция не ми се виждаше толкова голяма, че да не се вкопча алчно в нея. Работех по всяко време на денонощието, веднъж дори се случи да дежуря навръх Коледа, но в интерес на истината далеч не беше толкова неприятно. Празниците и бездруго ме отегчават до смърт. Струваше си. Оставих връстниците си да ми гълтат праха и на двайсет и три години станах водещ редактор. Главоломно се издигнах през помощник-продуцент и изпълнителен продуцент и седмица преди трийсетия си рожден ден достигнах шеметните висоти на длъжността „продуцент“. Ето коя съм. Ето каква съм.
— Работата ви сигурно е невероятно интересна — отбелязва господин Висок, Смугъл, Красив със Зелени Очи.
— Така е. Като се има предвид, че живеем в ерата на цифровите технологии и на пазара съществуват стотици канали, които се борят за свое място в съзнанието на потребителя, всъщност е и много трудно. — Спестявам му подробностите, че освен ефирните канали, Би Би Си 1 и 2, ITV, Канал 4 и 5 и TV6 съществуват още 200 дигитални сателитни канала, 500 дигитални кабелни канала и 70 дигитални ефирни канала, да не говорим за интерактивната телевизия, Интернет и Телешоп. Въпреки това ефирното време на глава от населението намалява. С колкото по-богат избор от канали разполагаме, толкова по-малко телевизия гледаме. Поради това предизвикателството остава — от мен се изисква постоянно да измислям все по- сложни и по-агресивни промоции, програми и програмни схеми. Не си правя труда да му обяснявам, защото дори Джош — най-преданият ми слушател, безучастно зарейва поглед в пространството, когато започна да навлизам в подробности. Зная, че разприказвам ли се за работата си, мога да бъда адски досадна, но тя означава толкова много за мен! Мислено търся забавна история за звезди. В коридорите на властта често се сблъсквам с известни личности, особено такива, които са прочути с това, че са известни — те се стараят постоянно да са на показ. Това са хората, които най-малко ми допадат, но будят у мен най-силно възхищение. Да се прочуеш с таланта си, е далеч по-трудно. Историите за бивши звезди от сапунени сериали обаче не предизвикват интерес.
— На обед ям сандвичи в едно и също кафене с Давина Маккол6 — казвам най-сетне.
С това изречение окончателно го забивам.
Събуждам се от кресливи птичи трели и заплашителното жужене на ято пчели над главата ми. Убедена съм, че като отворя очи, ще видя гигантски вентилатор, висящ от тавана. Отнема ми известно време да проумея, че главата ми кънти не защото съм на снимачната площадка на „Апокалипсис от време на време“, а гръмогласните песни на пернатите долитат през широко отворения прозорец на провинциалния хотел. Снощи идеята ми се струваше чудесна. Изрично настоях да го отворим. Като ще плащам сто и седемдесет лири (които при това не мога да отчета като служебен разход), няма да ги хвърлям на вятъра, я. Искам да ми бъдат осигурени всевъзможни удобства: домашни бисквити, флакончета с шампоан, найлонова шапка за баня и чист въздух.
Изпитателно оглеждам стаята. Безпорядъкът говори, че добре съм се позабавлявала. Едва доловимо отмествам глава — махмурлукът го доказва.
Присвивам очи — празна бутилка от шампанско, празно барче, висок скрин и красив непознат в леглото ми.
Това е резултатът.
Името ми убягва. Което не е Бог знае каква трагедия, но ме дразни. Струва ми се грубо — дори по моите стандарти — да помоля някого да напусне стаята ми, без да се обърна към него по име. На безмилостната дневна светлина обръщението „младежо“, макар снощи да звучеше много игриво, ми звучи леко абсурдно. В този миг телефонът иззвънява и временно ме избавя от необходимостта да търся решение на тази дилема.
Телефонът звъни все по-настоятелно. Опипом затърсвам слушалката.
— Кас?
— Иси? — Повдигам се на лакът. — Всичко наред ли е?
— Не.
Опитвам се да се съсредоточа върху разказа й. Той започва обещаващо — свалила един от шаферите, — но скоро преминава в неразбираеми стонове и аз изгубвам нишката. Иси очевидно е прекарала бурна нощ. Изпъстрена с оргазми, свирки и признания от типа: „Ти си невероятна.“ На сутринта се събудила тъкмо когато младежът тихомълком се измъквал от стаята й. Поискала телефонния му номер. Той й го продиктувал, но невярно. Цифрите били с една повече.
— Наричаше ме Зоуи — стене тя. Колкото и близки да са двама души, Зоуи трудно може да мине за галено от Изабел. — Как е възможно да забрави името ми?!
— Не зная, миличко, просто не зная. В коя стая си? — Иде ми да я погаля по главата, да измъкна кърпичка от чантата си, да й издухам носа и да й връча солидна доза джин с тоник. Изпитвам желание да й помогна. На бърза ръка скачам от леглото. Мимоходом отчитам леко напрежение в слабините. Обръщам се и впивам в снощния красавец прощален поглед, изпълнен с копнеж. Не бих имала нищо против някоя и друга лудория преди закуска. И дума да не става! Иси се нуждае от мен. Дори не ми остава време да отмия от себе си миризмата на сперма и гума.
— Ей, мл… — Прехапвам си езика навреме. — Ей. — Лекичко го разтърсвам. Той отваря очи и посяга да ме придърпа обратно в леглото.
— Закъде си се разбързала толкова? — ухилва се лениво. Хитроумно се измъквам от протегнатите му ръце, напъхвам се в някакъв пуловер и му хвърлям ризата.
