— Обади се приятелката ми. Отивам при нея.
— Ще те изчакам — предлага той.
— О, не, би било… — Блазня се от мисълта да кажа „твърде отегчително“, но избирам по-възпитан вариант: — … много любезно от твоя страна, но няма нужда. Тя е доста разстроена, възможно е да загубя цяла сутрин. Дори цял ден.
— Да ти оставя ли визитка?
— О, при всички случаи. — Целувам го по челото едва ли не с майчинска нежност. Разбира се, нямам никакво намерение да му позвъня, но искам да узная името му. Мислено си водя подробна хроника.
Иси ми отваря, загърната в чаршаф.
— О, Иси! — Прегръщам я. С усилие потискам надигащото се раздразнение при вида на обляното й в сълзи лице. Яд ме е на него, задето й е причинил цялата тази болка. И на нея, задето сама си причинява цялата тази болка. — Търси ли Джош?
— Потънал е в неизвестност.
— Нищо чудно. Забелязах го да се изнизва с онази жена с грамадната тъмносиня шапка.
— Коя? Имаше поне десет жени с тъмносини шапки.
— Която приличаше на ему.
— О. — Тя неволно се ухилва и аз не за пръв път си казвам, че Иси е твърде ценен човек, за да бъде третирана по подобен начин.
Включвам термоканата и хвърлям бисквитите в скута на Иси. Нуждае се от захар. Улавя пакета с една ръка и този простичък жест ме изпълва с гордост. Животът е толкова несправедлив. Иси за нищо на света не би съумяла да изпълни подобен майсторски финт в присъствието на мъж, когото харесва. В отсъствието на мъже жените са далеч по-симпатични, по-хладнокръвни и по-забавни. Защо не умеем да се показваме пред тях в най-добрата си светлина?
— Спа ли с него? — опитвам се да установя степента на разочарованието.
— Да — отвръща малко гузно.
— Не се връзвай, просто плюй и отмини. Не съм майка ти да ти се карам. — В същото време зная, че изгаря от срам и се мрази до смърт. Неведнъж ми го е обяснявала. Опитвам се да я развеселя: — И аз спах с един, но надали ще го видя отново.
— Да, но на теб не ти пука. Ти нямаш чувства. — Права е. Свивам рамене. Създавам впечатление на безчувствена жена. Но проникнете ли под външната опаковка, ще установите, че и сърцето ми е от лед. Непроницаема съм — емоционално, имам предвид. Не намеквам, че съм фригидна. Формално погледнато, поради липса на по-ласкаво определение би трябвало да се нарека кучка. Решавам да напълня ваната. Не пестя пяна. Сапунените мехурчета са толкова фриволни. Винаги ми въздействат страшно ободряващо.
— Хубаво ли беше? — надвиквам се с течащата вода.
— Не особено… почти не се познаваме.
Тогава за какво страда? Връщам се в стаята и я повличам към банята.
— Къде сгреших? — терзае се. Задава ми този въпрос толкова често, че вече разполагам с огромен арсенал от отговори: „Грешката не е у теб“, „Мъжете не са в състояние да ти предложат нищо повече“, и така нататък, и така нататък. Никой от тях не помага. Иси редовно се оставя да й разбият сърцето.
Докато се окайва във ваната, позвънявам на румсървис. Нуждаем се от солидна утеха, затова поръчвам разточителна, мазна, пържена закуска (могъщ лек против махмурлук и разбити надежди), какви ли не сладкиши и огромни чаши с горещ шоколад, над които се вие благоуханна пара. Набързо взимам душ, докато Иси преглежда неделната преса. Закусваме върху гигантското легло, увити в луксозни бели халати. Преливам от щастие. За мен това е съвършената неделна утрин. Иси обаче щеше да бъде по-щастлива, ако вместо с мен беше с мъж.
— Добре де, какво ти пука толкова? — искрено недоумявам. — Хем получаваш пълно обслужване, хем на сутринта не се налага да водиш дебилни разговори. Така съчетаваш предимствата на двата начина на живот.
Иси въздъхва:
— Ами ако разговорът не е дебилен, а вдъхновяващ?
— Което е малко неправдоподобно, не смяташ ли?
Тя отново отронва въздишка, този път дълбока. Знам, че й лазя по нервите.
— Не, не смятам. И мъжете са хора, Кас, и са способни на човешки взаимоотношения.
Далеч не смятам, че по отношение на връзките мъжете са по-подли или по-неверни от жените. Подобно виждане е крайно архаично. Когато обаче в едни взаимоотношения се намеси сексът, всякаква честност, почтеност и доброта мигновено се изпаряват. Накрая някой неминуемо ще пострада. Просто предпочитам този някой да не съм аз. Или Иси. Или Джош.
Мярвам отражението си в огледалото на тоалетката. Виждам образа, който виждат околните — жена, висока метър шейсет и осем, с огромни сини очи и дълга черна коса, осми размер конфекция. Секси, стилна, безупречна. Но все още се изненадвам от факта, че те не виждат онзи образ, който виждам аз — пълничко седемгодишно дребосъче, зарязано от баща си. Навремето смятах, че не само не съм достатъчно красива, за да задържа и собствения си баща, но дори подозирах, че ни напуска именно заради мен. Дали не съм била прекалено непослушна? Или може би си тръгна заради онзи път, когато двамата с Джош преорахме зеленчуковите му лехи? Когато пораснах достатъчно и осъзнах, че причината далеч не е в мен и виновницата всъщност е госпожица Хъдли — едрогърдестата му руса секретарка, — вече бе твърде късно. В продължение на цяло десетилетие непрестанно се бях самообвинявала. Логичните аргументи прекалено много закъсняха. Психологическата мотивация на поведението ми далеч не е толкова неразгадаема. Травматично усещане за измяна и прочие. Страдам от комплекса, че никой мъж не ме обича достатъчно, за да остане с мен, и пренасям този комплекс върху способността на мъжете по принцип да бъдат верни. Като защитна реакция съм развила жизнен стереотип, подчинен на цинизъм, самоограничаване и пресметливост. Изключително ефикасна профилактика срещу болка. Наранявам, преди да ме заболи. Захвърлям, преди да пострадам. Никога не се ангажирам.
— Повсеместна грешка е да се смята, че сексът и любовта изобщо са съвместими. Откъде накъде? Никой не си въобразява, че е влюбен, само защото е гладен, уморен или жаден. Защо тогава решаваш, че си влюбена, само защото ти се чука?
— О, тези разсъждения са твърде сложни за мен — изплъзва се Иси. Не че не ме разбира — просто ме смята за жестока, но е прекалено възпитана да го признае.
Уговорила съм се да прекарам неделния следобед с майка си, но Иси решава да дойде с мен, тъй като не е в състояние да преживее остатъка от деня насаме. Радвам се, че ще отидем заедно, но се дразня, задето вярва, че е възможно да останеш „насаме“ в седем милионен град с десетки музеи, неизброими галерии, стотици магазини и милиони заведения.
Заварваме майка ми да чете любовен роман в градината. Многозначително й връчвам торбата с усъвършенстваща литература, която съм й донесла. Тя ми благодари, но искрено се съмнявам, че би пожертвала откраднатите погледи и страстните целувки, за да научи за трудностите и лишенията на ирландците по време на картофения глад. Майка ми е очарована, че може да се суети не само около мен, но и около Иси, и мигновено отлита към кухнята да приготвя чай.
Мама живее в малка, безупречно поддържана къща в Кокфостърс. Домът й е затрупан с мебели, оцелели от брака й. Премести цялото обзавеждане от петстайната самостоятелна къща в Ешър в новата си двустайна къща в редицата долепени една до друга идентични жилища. Резултатът е потресаващ. Невъзможно е да се прекоси която и да било стая, без човек да си хласне хълбока в някой скрин или да си удари пръста на крака в някой стол. Някои мебели буквално са накачулени един върху друг. Столове, качени върху маси, а най-отгоре се мъдрят табуретки. Във всяка спалня има по две легла, макар че никой никога не й гостува с преспиване. Така ми се иска да изхвърли всичко това. И да обзаведе цялата къща от „Хийлс“.
Домът й, както и самата тя, сякаш е заседнал във времето. Като се омъжила за татко, всички коментирали поразителната й прилика с Мери Куонт. Навремето този фасон е бил много моден. Още не го е
