прежалила. И до ден днешен, трийсет и пет години по-късно, поддържа косата си като известната дизайнерка — тъмна, на бухнала черта до брадичката. Боядисва се на всеки три седмици, сама, в домашни условия. Носи прекалено къси поли и си слага цели тонове очна линия. Външният й вид ми се струва леко смущаващ. Не само защото е демоде, а аз държа на умението да се движиш в крак с модата, но и заради скритото послание. Чрез този фасон заявява на целокупната общественост, че не се е променила и на йота, откак баща ми я е зарязал. Никога не го е казвала открито, но аз зная, че по този начин се съхранява. Надява се, че някой ден той ще се завърне у дома и последните двайсет и шест години ще бъдат заличени като с вълшебна пръчица. Модерен вариант на прочутата Дикенсова госпожица Хавършам.
Майка ми е висока, добре сложена жена с издължени бедра. Успяла е да запази фигурата си. Единственият издайнически белег за възрастта й е миловидно заобленото коремче, което е леко изпъкнало, но със сигурност не е голямо. Има широк гръб и силни рамене. Личи, че е енергична жена. Лицето й с издължено, скулите — изпъкнали. Тесният й прав нос създава впечатлението, че житейските несгоди се плъзгат покрай нея, без да оставят и следа, но заострената й брадичка изпъква силно напред, сякаш поема в себе си цялата болка и жестокост. Светлосините очи допълнително подчертават строгостта на чертите й. И тъй като издават всичките й болки и копнежи, често ги крие зад тъмни очила, дори през зимата. Аз съм наследила този навик от майка си. Макар да не нося тъмни очила, светът ми се струва малко мрачен.
— Във вторник получи ли съобщението ми? — пита мама. Вместо „да, подобри ми настроението за целия ден“ отвръщам:
— Да, но бях твърде заета и не успях да ти върна обаждането. — Тя кима.
— Как мина сватбата? — Подробно е запозната със социалния ми живот и ежедневните ми занимания — стратегическа маневра, която й спестява необходимостта да живее свой живот.
— Сладникаво — отвръщам.
— Разкошно — усмихва се Иси.
— Срамота, да завали точно вчера, а днес времето е толкова хубаво. Е, винаги става така.
— Сигурно са знаели, че ще вали, или поне са го допускали. В крайна сметка е август, живеем в Англия. — Не зная защо се заяждам. Винаги постъпвам така. Майка ми неизменно съумява да провокира най-лошото у мен. В мига, в който я видя, цялото ми възпитание, да не говорим за чар, мигновено се изпарява. Ставам кисела, намусена, груба и безразсъдна. Майка ми насърчава подобно непоносимо детинско поведение, като мълчаливо ме изтърпява. Колкото повече се опитва да ми угоди, толкова по-противна ставам. Винаги напускам дома й ужасно засрамена от себе си.
— Не й обръщай внимание — вмята Иси.
— Разбира се, че не й обръщам — разкисква се мама.
Аз демонстрирам огромен интерес към жълтите петна позасъхнала трева по ливадата. Мама ми поднася парче шоколадов фъч. Като малка го обожавах. Иска ми се да й кажа, че съм на диета, ала е лъжа. Бих го направила единствено напук.
— А на Джош хареса ли му?
— Поне даваше вид — промърморвам. Зная накъде бие този разговор. Натам, накъдето бият всички разговори с майка ми за Джош. Тя изнемогва под тежестта на илюзията, че от нас двамата ще излезе „превъзходна двойка“. Упорства в заблудата си, че невинните му приятелски жестове представляват аванси. Изводите, до които стига, ме вбесяват, но се успокоявам с мисълта, че майка ми няма понятие как е устроена мъжката психика.
— Не го ли поканихте да дойде на чай?
— Имаше други ангажименти. — Сърце не ми дава да се впускам в по-нататъшни подробности — и бездруго изглежда съкрушена.
Като се поокопитва, се обръща към приятелката ми.
— Иси, имаш ли си ухажор? — пита, докато й поднася парче сладкиш. Двете нарочно не се споглеждаме, защото макар да сме на по трийсет и три, чуем ли думата „ухажор“, прихваме в истеричен смях.
— Не — съумява едносрично да отвърне Иси и бързо натъпква парче кейк в устата си.
— О. Какво безобразие. Може би се преработваш? Нали не си занемарила социалните си контакти? Не забравяй, че животът не се изчерпва само с работа. — За едно с мама сме единодушни. Ако Иси пожелае да си намери мъж, не би трябвало да срещне големи затруднения.
— Въпросът не е в работата. Просто все така се случва, че вечно налитам на копелета. — При споменаването на неприличната дума мама се изчервява. Аз се забавлявам и следя разговора с интерес. Двете с мама преповтаряме този диалог всяка седмица. Не спирам да се удивлявам от факта, че макар бракът да й е причинил толкова нещастие, продължава да смята, че той е заветна мечта на целия свят. — Снощи се запознах с един мъж. — Споглеждаме се — и двете отлично знаем, че само дава на майка ми празни надежди. — Но не успях да запиша правилно телефонния му номер, цифрите излизат с една повече.
Иси преиначава истината, за да не нарани чувствата на една застаряваща дама. Всеки на нейно място би го сторил. В следващия час двете с майка ми анализират телефонния номер, опитвайки се да разгадаят коя е погрешната цифра. Не съм присъствала на по-безсмислено занимание! Решавам да напръскам розите, които са заболели от листна въшка.
2.
Той е потресаващо грозен. И докато повечето хора се срамуват от физическите си недостатъци, Найджъл Бейл — моят шеф, тъне в блажено неведение, относно приликата си със Съскащия Сид7. Маниерното му поведение е в известен смисъл дори по- непривлекателно. Той е много висок и би трябвало да с кльощав, но вместо това има широк ханш като на матрона и бирено коремче. То свидетелства за безбройните случаи, когато сгащва в кръчмата някое нещастно, беззащитно новопостъпило попълнение на екипа и го налива, докато го изтърколи под масата, по-точно — в леглото си. Има големи ходила и дебели пръсти. Темето му леко плешивее. Наличната коса е мазна и служи да фиксира пърхота върху кожата на главата му. И въпреки всичко това Бейл е невъобразимо арогантен, самоуверен и суетен. До такава степен, че не би разпознал себе си в горното описание. Смята се за най-интелигентния представител на целия мъжки род и макар в TV6 да не се сблъсква ежедневно с Бог знае колко смазваща конкуренция, греши. Бейл е твърдо убеден, че в очите на противоположния пол е неустоим. За нещастие при доста негови представителки това важи с пълна сила.
Едната причина е банковата му сметка. Огромна е. Направо тлъста.
Освен това разполага с власт. Почти неограничена.
Два мощни афродизиака. Досрамява ме, че съм жена, като видя Съскащия Сид заобиколен с глутница млади лисици, изгарящи от желание да се проснат по гръб и да се жертват на ползу роду и банковата му сметка. Отвращавам се при мисълта, че подобни жени, неизменно привлекателни и често пъти интелигентни, ги мързи да си понапрегнат мозъка и се заемат да си осигурят повишение по най-баналния начин — като легнат с шефа.
Сега долавям присъствието му, и то не само по телесната миризма и лошия му дъх. Наоколо се е възцарила мъртвешка тишина. Съскащия Сид се надига от бюрото си в шикозния си кабинет без стени и се просмуква насреща ми като тиня. Подготвям се за срещата, като започвам да дишам през устата.
Насилвам се да вдигна поглед. Найджъл се е надвесил над бюрото ми. Няма усет за лично пространство и като че ли не проумява, че не желая да се доближавам до него. Дали собствената му майка не я е гнус? Сякаш се намирам пред купчина мъртва риба на витрината на рибарски магазин.
— Две думи, с ваше позволение — полива ме с пръски слюнка. Заблуждава се, че като имитира викторианско красноречие от времето на Дикенс, изглежда много изискан. Енергично размахвайки ръце в опита си да ускоря циркулацията на въздух помежду ни, го последвам към кабинета му. В качеството си на шеф на отдела за хумор и забава (позиция, която си извоюва чрез уникална смесица от изнудване, нереални обещания и — колкото и да ме боли да го призная — вроден търговски нюх) Бейл разполага с три кабинета. Кабинетът му на важен шеф се намира на шестия етаж, по-голям е от целия ми апартамент и е претъпкан с мебели от махагон и тиково дърво, луксозен мек мокет до глезена (с разнообразни приложения) и безброй снимки на Бейл с различни знаменитости. На мен обаче не ми въздействат — все така не ми е интересен и
