Адел Паркс
Да си намериш майстора
1.
— Какво необещаващо начало на семейния живот — отбелязва Джош.
— Нима въобще съществува обещаващо начало? — отвръщам.
Джош се ухилва, Иси се нацупва. Тя обича сватби. Плющи такъв дъжд, че капките отскачат от тротоара и влизат под роклята ми. Умирам от студ и от нетърпение булката да престане най-сетне да прегръща майка си и да се качи в проклетата кола. Вглеждам се по-внимателно. Може би всъщност не я прегръща, а се е вкопчила в нея. Може би най-сетне е проумяла сериозността на постъпката си и е на път да размисли. Иси изтръсква последните конфети, останали на дъното на синята кутия, но вместо върху булката и младоженеца разноцветните късчета хартия се посипват по мръсните плочки. Калната улица рязко контрастира на скъпите официални тоалети, автомобила, цветята и лъчезарните усмивки, които си разменят присъстващите.
— Джош, какво е техническото название на сплескан куб? — питам, като соча въпросната синя кутия. — На това нещо трябва да му се измисли някакъв нов дизайн.
— Как ли пък не! — като ужилена подскача Иси, сякаш предлагам да се разголим пред викария. — Смисълът на една сватба е именно в това — да се спази традицията.
— Дори ако въпросната традиция е безвкусна и банална ли? — По моему два много тежки гряха.
— Такава е идеята — отсича тя и се устремява към челната позиция в навалицата, очакваща букета. Нервно подрипва от крак на крак, а лъскавата й руса коса близва ту дясното, ту лявото, сетне отново дясното й рамо. Иси не се свърта на едно място. Аз съм спокоен човек. За разлика от мен тя непрестанно потрива длани и потропва с крак. Прочела някъде, че постоянните невротични движения изгарят трийсет калории на час допълнително, което се равнява на калоричната стойност на повече от един „Марс“ дневно, няколко килограма годишно или общо един размер дрехи за цял живот. Тази перманентна безцелна активност е удивително сполучлива метафора за целия й живот.
Аз не участвам в надпреварата за букета по две причини. Първо, ако го хвана, Иси ще ме обезглави. От самото начало на сватбеното тържество скришом долива с концентрат чашите на неомъжените жени с надеждата това да наруши координацията им. И, второ, тези обичаи са пълна идиотщина.
Не, сериозно, цялата тази история с жененето е чиста глупост. Което не означава, че и аз като всички останали не се радвам на възможността да се издокарам с шапка и да пия шампанско. На сватба е много забавно и обикновено стават големи, весели тържества. Дотук съм съгласна. Всичко останало е съвършена тъпотия. Не че съм мъж. Не съм и лесбийка, нито дори мъжемразка — един от най-добрите ми приятели, Джош, е мъж. Аз съм неомъжена, преуспяваща, привлекателна трийсет и три годишна хетеросексуална жена. Просто не желая да се омъжвам. Никога.
Ясно ли е?
Иси не хвана букета и придоби крайно съкрушен вид.
— Кас, Иси, искате ли по едно питие? — опитва се да я разведри Джош.
Без да дочака отговор, хуква към хотела и стремително се насочва към бара. Знае, че с желание ще приемем поканата за питие в традиционния мартини-стил — винаги, навсякъде, по всяко време. Провираме се сред тълпата елегантно изтупани гости. Същите тези хора, които сутринта заемаха пейките в църквата с достолепна строгост, са загърбили и най-малката претенция за приличие. Оттеглянето на булката, младоженеца и по-възрастните роднини се изтълкува от останалите гости като знак несмущавани да се впуснат в преследване на основната цел, която ги е събрала на това тържество — възможността да се отдадат на хедонистичен, необвързващ и най-безсрамен секс.
Нарочих жертвата още в църквата, преди „да“-тата. Сега повторно го издирвам с поглед. Той е висок, смугъл, красив. Честно казано, не изглежда Бог знае колко интелигентен. По-скоро е твърде самовлюбен, за да търпи чуждо присъствие. Отлично. Хората много превъзнасят задълбочеността и сериозността. Аз пък не намирам, че повърхностните и безмозъчни, но затова пък природно надарени екземпляри заслужават чак такава остра критика.
Много е важно обектът да бъде набелязан още в началото на церемонията, след което да му се даде да разбере, че изборът е паднал върху него. Усмихвам му се. Гледам го право в очите. Ако извърне поглед и затърси адресата на усмивката ми, незабавно го зачерквам. Обичам мъже, които са достатъчно арогантни да разберат, че флиртувам.
Той издържа изпитанието, като ми се ухилва в отговор. Само че след това се извръща към отражението си в огледалото зад бара. И отново се ухилва. Този път на себе си. Доволната му физиономия — макар и едва забележимо — разцъфтява още повече. Нямам нищо против. Суетата действа като предпазна мрежа. Рязко отмятам глава и се извръщам. Готово.
Иси и Джош още не са се добрали до бара. Викам ги да се върнат.
— Какво има? Вече почти бяхме стигнали — мрънка Иси.
— Не се тревожи, напитките ще дойдат всеки момент — уверявам я.
— Аха! — Тя се отпуска на тапицирания с крепон фотьойл. Джош си запалва цигара, тъй като ми има пълно доверие. Всички са наясно с добре отработения сценарий. Джош и Иси отлично ме познават.
Джош ми е като брат. Запознахме се на седемгодишна възраст през оградата, разделяща къщите ни в едно предградие. Благодарение на това запознанство повярвах в силата на съдбата. Първата ни среща се състоя в мига, когато небесните пътища на нашите семейства се пресякоха. Тяхната звезда тъкмо изгряваше. Нашата главоломно летеше надолу, описвайки шеметни спирали.
През онова лято двамата с Джош споделяхме кубчето на Рубик, газираните сиропи и тревожното усещане за неизбежно надвиснала промяна. С присъщото на децата шесто чувство долавяхме, че сме безсилни да се противопоставим на родителските прищевки. Самостоятелната петстайна къща в Ешър, графство Съри, която за нас с майка ми беше олицетворение на идеалния дом, се оказа само временно местопребиваване. Същото лято баща ми обяви, че е влюбен в друга жена, без която не може да живее. Майка ми прояви рядко чувство за хумор и откровеност и в отговор го попита дали предпочита кремация, или би се спрял на погребение. След тази пламенна декларация на чувствата си баща ми незабавно се изнесе. Предстоеше ми да го видя още три пъти през целия си живот: след една седмица, когато дойде да прибере плочите си и ми подари къща за кукли от „Лъндби“1 (очевидно с цел да замести истинския дом, който бе разбил); след един месец, когато ме заведе в зоологическата градина (цял следобед плаках, оправдавайки се, че животните зад решетките ме разстройват. Нищо подобно, просто предварително се бях настроила, че ще прекараме отвратителен следобед — в крайна сметка следобедите у дома често бяха отвратителни); и на следващата Коледа (когато отказах да отворя подаръка, който ми донесе, както и да седна в скута му). Оттогава само ми изпращаше поздравителни картички за рождения ден и за Коледа, които пристигаха все по-нарядко и още преди да навърша десет години, съвсем спряха да се получават. Лятната ваканция на седемгодишния Джош също не беше Бог знае колко забележителна — техните най-безцеремонно му бяха заявили намерението си да го изтръгнат от уюта на кварталното училище и да го изпратят да се обучава зад внушителните огради на „Стоу“. Всъщност, като се замисля, догадките ни надали са били плод на шесто чувство. Рекламните брошури за частни училища и нескончаемите скандали у нас бяха недвусмислен знак за случващото се. Почти напълно обсебени от собствените си страхове, установихме отношения на неясно взаимно съчувствие, наподобяващи нещо като приятелство. Плахите първи опити с летните кънки и яденето на зелено цариградско грозде невероятно сближават хората. И до ден днешен смятам, че на Джош му провървя. По онова време живеехме в къщи, които се различаваха единствено по цвета на кухненския плот. Оттогава не съм живяла в по-просторен дом. Той — в толкова тесен. Още като малка долавях тази разлика. Баща му не обичаше да коментира деловите си начинания наляво и надясно.
Подозирам обаче, че детското ни приятелство, изградено върху споделеното удивление на малки откриватели, рано или късно щеше да залинее, ако на дванайсетгодишна възраст не се бяхме срещнали отново на един регионален тенис турнир. Джош интуитивно долавяше, че познанството с момиче — кое да е момиче — страшно ще вдигне акциите му в „Стоу“. Аз пък харесах снобското му произношение и още на онази крехка възраст си давах сметка, че конкуренцията е здравословно явление — предизвикателство, което момчетата от Уестфърдското единно средно училище посрещнаха с достойнство. Така стана ясно, че двамата с Джош все още си допадаме. И то до такава степен, че напук на учителите и родителите си и за най-голямо тяхно разочарование той реши да следва заедно с мен в Манчестърския университет. Те му бяха
