Джош и Иси имат ключ от жилището ми, а аз — от техните. Тъй като сме лондончани, не си ходим на гости без предупреждение. От време на време се събираме на вечеря — понякога е толкова приятно у дома да те посрещне аромат на топли ястия и подрънкване на чаши, означаващо, че някой тъкмо ти забърква джин-фис. Днес се радвам, че ги поканих на вечеря. Нуждая се от присъствието им. С отварянето на вратата ме лъхват апетитни миризми на вкусни ястия.
— Забави се — провиква се Джош от кухнята. На него дължим апетитните миризми на вкусните ястия. Захвърлям чантите и лаптопа и се насочвам към кухнята.
— Какво има за ядене? — питам и отхлупвам тенджерите, за да вкуся райската амброзия във всяка една от тях.
— Марш! — сопва се Джош и игриво ме перва през ръцете, мъчейки се отново да намести похлупаците. — Ще трябва да почакаш. — Но не може да се стърпи да не се изфука: — Peperoni con acciughe е capperi.
— Чушки на скара с аншоа и италианска подправка — превежда Иси и ми връчва чаша австралийско шардоне с пояснението: — Маунтадам, Идън Вали, 1996-а.
Знае, че държа на тези неща.
— И maiale arrosto con aceto balsamico — прекъсва я Джош.
Безпомощно се обръщам към Иси.
— Свинско печено със сладък гроздов оцет.
— Фантастично. — Джош е много претенциозен в това отношение и държи да използва италианските названия на ястията, които приготвя; кой знае защо, това изобщо не ме дразни.
— Имам ли време да взема един душ, за да отмия спомена за противния ден?
— Да, но ако побързаш.
Случва се на вечеря да се надпреварваме да бъбрим, друг път гледаме телевизия и се забавляваме, като замеряме екрана със злобни забележки и дори книги, но тази вечер в трапезарията цари несмущавано от нищо безмълвие. Поне аз така си мислех, докато Иси ме попита:
— Какво става, Кас? Нещо си се умълчала.
Предоставила ми е пълна власт над дистанционното управление. По принцип обичам да сменям каналите, но тази вечер телевизорът не успява да привлече вниманието ми.
Осъзнавам, че съм й благодарна, задето ме пита, и неусетно се преобразявам в малко момиченце, което се надява сурогатните мама и татко да разрешат проблемите му. Иси и Джош са единствените хора в целия свят, пред които си позволявам да покажа, че съм уязвима и разстроена.
— Неприятности в службата — проточвам.
— Естествено. На кой би му хрумнало, че имаш неприятности с някой мъж — подмята Джош.
Аз нямам неприятности с мъже — предимството на това, човек да ги разглежда като сексуални обекти, а не като духовни съмишленици.
— Дванайсет поредни седмици рейтингът е много нисък. Положението е доста сериозно. Бейл вече подхвърля приказки за съкращения. Проблемът е, че нямаме водещо шоу. Нямаме дори хубава сапунена опера.
— А „Тедингтън Кресънт“? — Иси познава програмната ни схема не по-зле от мен самата.
— Съдбите и любовните връзки на гражданите на Милтън Кейнс10 не могат да се мерят с „Приятели“. Нямаме телевизионно състезание, нито популярен водещ токшоу. Ниският рейтинг, тоест малкото зрители — пояснявам, макар да не е необходимо, тъй като и двамата са добре запознати с медийния жаргон, — се отразява неблагоприятно на евентуалната реклама. Без приходи от реклама не можем да инвестираме в качествени програми. И порочният кръг се затваря. — Замълчавам. Без да ме прекъсват, търпеливо изчакват да намеря точните думи. — Най-лошото е, че Бейл прехвърли топката на мен. — Вдигам поглед да проверя дали споделят раздразнението ми. И двамата майсторски съумяват да си придадат вид на потресени. Доволна от резултата, продължавам: — Въпреки безобразно високата си заплата той побърза да се отърве от отговорността и сега аз трябва да измислям спасителна идея. Той е…
— Мръсен, подъл, гнусен, отблъскващ и жалък — шегува се Джош.
— Водопад от ласкави епитети — ухилва се Иси, опитвайки се да ме поразведри.
— Той е лайно. — Нямам намерение да се оставя да ме измъкнат от отчаянието. — Страх ме е.
Те мълчат. Знаят, че държа на работата си най-много от всичко. Джош се настанява до мен и обвива раменете ми с ръка.
— Мамка му, умирам от страх — споделям с несвойствена откровеност.
— Не виждам от какво. Ще ти хрумне идея — утешава ме той. Има абсолютно доверие в мен и този факт винаги ме е изпълвал с искрено задоволство, но в настоящия момент не откривам достатъчно основания за подобно отношение и скептично свивам рамене. Главата ме боли. Образите се размазват пред очите ми.
— Може би. — Зная, че това си е мой проблем и те няма как да ми помогнат, затова сменям темата: — Имаше ли поща?
— На камината е.
Получила съм две сметки — общинска такса и вода, фантастично, няма що. Три брошури, рекламиращи доставка на пица по домовете. И поредния тлъст бял плик.
— За Бога, пак сватба — въздъхвам. — Кое време стана, дойде септември. Тия хора нямат ли усет за приличие? Не стига че ме тормозят цяло лято, ами сега и през есента.
Почти не се шегувам, но вълнението на Иси искрено ме развеселява.
— Кой се жени? — пита.
— Джейн Фишър и Маркъс Филипс — чета поканата. — Познаваме ли го?
— Да — потвърждава Джош. — Беше шафер на сватбата на Лесли и Джеймс миналата седмица. Русият с червената жилетка. Джейн я нямаше — имала ангажимент, планиран от по-рано, вероятно друга сватба.
С Иси окаменяваме. Единодушни сме:
— Мръсник.
Подавам на Иси поканата, за да се увери лично в измяната. Иси прокарва пръсти по бялата картичка, сякаш гали името, отпечатано релефно. Днес май и на двете не ни върви.
— Ясно защо не е искал да ти даде истинския си телефонен номер.
— Някоя от вас ще се ожени ли за мен? — пита Джош, тъй като разбира, че Иси е огорчена, макар да не знае точната причина.
— Не — отсичам.
— Да — приема Иси, — но само заради роклята.
Прихваме да се смеем. Разменяме шеговитите реплики за n-ти път. Като се дипломирахме, Джош даде обещание да се ожени за онази от нас, която на двайсет и пет все още не се е омъжила. Двайсет и петата ни годишнина мина и замина. Тъй като никой от трима ни не бе успял да създаде постоянна връзка, за оправдание се принудихме да признаем, че на този етап от живота не си допадаме достатъчно, за да се оженим. Решихме да отложим изпълнението на обещанието за трийсетата си годишнина с презумпцията, че тогава вече ще сме крайно отчаяни и няма да придиряме толкова. Партитата по случай трийсетия рожден ден също отминаха, но Джош излезе с номера, че не можел да избере за коя от двете ни да се ожени, а тъй като двубрачието се наказва от закона, решихме да отложим вземането на окончателно решение за 2005 година. Джош обаче редовно ни прави предложения, за да ни подобрява настроението. Старае се да съвпаднат с месечния ни цикъл, който с течение на времето, макар и с голяма неохота, е опознал в най- големи подробности.
— Представяш ли си, Маркъс е спал с мен броени дни преди да ни изпрати покана за сватбата си!
— Представям си — отвръщам.
Тя свъсва вежди и промърморва:
— Естествено, ти винаги очакваш от хората само най-лошото. — Обръща се към Джош: — А ти можеш ли да си го представиш?
Много ме ядосва с този си навик — смята, че има мъжка и женска гледна точка. Често пренебрегва моето мнение и се обръща за съвет към Джош, „защото е мъж и знае как мислят мъжете“. Джош неизменно
