преди няколко месеца. Отначало не ми се стори много секси — вярно, добре изглеждаше, но нямаше вид на достатъчно интелигентен, за да ми направи впечатление. Не можеше да каже две думи на кръст, което рядко действа възбуждащо. Както и да е, на третата-четвъртата чаша шампанско вече не придирях толкова. Получи се доста добре. Както казва Джош, в леглото не са нужни Бог знае какви ораторски умения. Набирам номера. Той се обажда.
— Здрасти, Джо — измърквам.
Събуждам се, Джо вече е станал. Трополи в кухнята, подсвирква си и приготвя закуска. Донася ми кафе и ми съобщава, че е ходил до „Севън Илевън“ за кроасани, ей сега ще бъдат готови. Обяснявам му, че не закусвам, и с усилие се изправям.
— Вода?
Втурва се в банята и ми носи пълна чаша. Чувствам се напълно обезводнена, поради което пренебрегвам факта, че съм най-малко петият човек, който пие от тази чаша. Джо отново се напъхва до мен в леглото и игриво захапва рамото ми. В хладните лъчи на утрото си давам сметка, че първото впечатление никога не лъже. Тъп е. Безспорно е извънредно красив, може би дори някак очевидно секси. Но как съм могла да не отчета предания блясък в очите му? И този гръмогласен смях, който избликва при всяка моя дума, включително несмешни неща като името му, както и това дразнещо кимане с глава в знак на съгласие с абсолютно всичко, което казвам. Повдига ми се. Но все още ухае хубаво, а и обективно погледнато, става за чукане. Със сигурност се е прехласнал до забрава. Питам се как да го отблъсна. Може би, ако му покажа целулита или космите по краката си, ще напусне апартамента, но надали. Или ако много настоявам да гледам шоуто на Опра, или се опитам да почистя зъбите си с палеца на крака си. Не ми хрумва идея за достатъчно антисоциално поведение, с което да го обезсърча. Явно единственият начин да го накарам да изгуби интерес е да се престоря на влюбена в него. Съмнявам се, че ще събера сили за подобно представление. Грамадните му крака, които снощи ми се струваха еротични, днес изглеждат просто несъразмерни.
Побутвам го, ставам от леглото, откривам панталоните му и му ги хвърлям с думите:
— Обличай се. Предстои ми важен ден.
— Бейл, намерих отговора. — Втурвам се в кабинета му, изпъждайки секретарката с един-единствен унищожителен поглед. Отказвам да седна и да запаля предложената пура. Мухльо. Във всеки случай ми е шеф и искам да му направя впечатление. — Имам идея.
— Цял съм в слух — презрително изсъсква той. Действително има уши като кани, но би било по-точно да се каже, че цял е в зъби. Въздържайки се да изтърся нещо хапливо, излагам идеята си. Макар да влетях в кабинета му в единайсет без десет, за да създам впечатлението, че си зная цената и няма да се оставя да ме изнудват, всъщност съм в офиса от осем и четвърт, подготвям се за срещата с него. Репетирах до съвършенство тона, който гарантира необходимото въздействие, но същевременно звучи спонтанно, изкусително и най-вече уверено. Външният ми вид също е изпипан до най-малките подробности. Нося ефирна бяла памучна рокличка марка „Дрис ван Нотен“ и груби ботуши на бос крак. Излъчвам наивен чар, но ботушите намекват, че далеч не съм толкова беззащитна. Деколтето ми е достатъчно дълбоко, за да привлече и задържи вниманието му.
— Значи. — Поемам дълбоко дъх. — Заданието беше да се измисли популярно предаване, което да привлече голяма зрителска маса, рекламни бюджети и интереса на пресата. — Бейл кимва предпазливо. — С други думи, скандална слава за без пари.
— Не съм казвал скандална.
— Но не отричаш, че целта е да бъдем забелязани. — Кима. Едва доловимо. Прави го за всеки случай — ако се стигне дотам предаването да се разисква на заседание на изпълнителния съвет, ще отрича, че е дал съгласието си. Майната му. Излагам му замисъла.
— Звучи малко неправдоподобно — предпазливо коментира, след като млъквам.
— Какво искаш да кажеш?
— Ти тръгваш от презумпцията, че ни трябват двойки, които са готови да се юрнат към олтара, но единия го друса параноя, та си въобразява, че любимият му не е стопроцентово патриархален и не би имал нищо против от време на време да му пада… не много прясно агнешко.
Аналогията е отвратителна. Звучи оскърбително за няколко религии, за вегетарианците и жените едновременно, инак горе-долу е прав. Опитвам се да му вдъхна надежда.
— Виж сега, направих справка. Сватбите във Великобритания възлизат на шест цяло и шест на всеки хиляда жители. Това прави близо единайсет хиляди сватби седмично. Което на свой ред означава, че сме сред държавите с най-висок процент бракосъчетания в света, всъщност сме на двайсет и девето място. Същевременно процентът на разводите също е много висок…
— Е, трудно е да се разведеш, ако не си се оженил преди това — дълбокомислено отбелязва смотаният му Айнщайн. Ледено се усмихвам.
— Процентът на разводите е три цяло и две на хиляда жители. Великобритания е на девето място в света.
— С което целиш да ми докажеш, че…?
— Знаеш ли в колко от случаите в съда като основание за развод се цитира бивш партньор? В трийсет и седем на сто. Всяка година безброй стари страсти пламват наново и хората се женят за бивши любовници. „Ексът“ е толкова примамлив! Като пример мога да ти дам Лиз Тейлър и Ричард Бъртън, Фърги и принц Андрю, Мелани Грифит и Дон Джонсън.
На Бейл му става интересно. Умее да цени добрите идеи.
— Същата Мелани, дето сега е с Бандерас ли?
Разсеяно подминавам проявата на неинформираност от негова страна.
— Бейл, няма как да се провалим.
— Ще се намерят ли наистина хора, готови на подобно нещо?
Не мога да повярвам, че действително ме пита дали на света съществуват достатъчно ревнивци с ексхибиционистично-параноидални наклонности.
— Като начало може да заснемем пилотна поредица от шест серии, по две двойки на издание. Трябват ни само дванайсет двойки. Имаме на разположение цялото британско население.
Бейл кима:
— Хората са толкова пошли!
Разбира ги той тези работи. Правя се на много приятелски настроена.
— Но затова пък от подобни низки страсти излиза добра телевизия. Спомни си за документалния филм на Пол Роджърс от 1974-та „Семейството“. Досещаш се за какво говоря. — В историята на телевизията този филм се смята за свръх хит. Това е първият документален филм, отразяващ ежедневието на определена група хора.
— А, дето месеци наред седи с камера във всекидневната на някакво семейство от предградията? В резултат на което те се развеждат.
— Да, но далеч не се разведоха само поради факта, че господин Уилкинс не обича аудиотехника. Причината по-скоро беше признанието на госпожа Уилкинс по националния ефир, че съпругът й не е баща на последното й дете.
— Точно така. — Бейл се хили похотливо. — Мръсницата му с мръсница.
— Запитай се защо, Бейл. Защо й е да разкрива подобна тайна пред целия свят? Може би действително стресът е спомогнал, но тя сама е станала причина за това. За кой дявол го е направила? Може би е изпитвала необходимост да се изповяда. Или е искала да се отърве от захаросания си дом в предградията. Или пък просто не е искала да напусне този свят, без да си получи петнайсетте минути слава, по думите на Анди Уорхол.
— Или е искала да му натрие носа — допълва Бейл. — Или да го нарани. Или да измоли прошка пред
