сред смесицата от силни миризми: нещо, което Кадфел чувстваше, че може да определи, ако за момент бе в състояние да помисли спокойно.
— Нищо не може да се направи — каза той със съчувствие. — Не бива да предприемаме каквото и да било, преди да ни позволят. Налице е смъртен случай и трябва да бъде намерена причината за него. Но няма нужда да стоим тук и да се разстройваме още повече. Да отидем в другата стая и да седнем спокойно. Ако има вино или бира в тази кана, дете, донеси на господарката си една чаша, погрижи се и за себе си. Седнете и се успокойте, доколкото можете. Манастирът ви е приел и сега ще ви подкрепя според възможностите си.
Все още замаяни, те се подчиниха мълчаливо. Само Елфрик се озърташе безпомощно. Погледът му постоянно се спираше на парчетата счупени паници и на безпорядъка, който цареше върху масата. В един миг може би си спомни за обичайните си задължения на слуга и попита с треперещ глас:
— Дали да не изчистя?
— Не, не пипай нищо. Седни и се успокой, момко. Пратеникът на наместника трябва да огледа всичко. След това ще оправим.
Той ги остави за момент и се върна в спалнята, като затвори вратата след себе си. Странният мирис сега бе почти неосезаем поради преобладаващата спарена смрад на повръщано, но той се наведе към лицето, чиито сгърчени устни бяха разтегнати в мъртвешка усмивка, и отново долови познатия мирис, този път по-силно. Носът на Кадфел може и да изглеждаше груб, сплескан и опърлен от слънцето, ала обонянието му бе чувствително като на елен.
В тази спалня нямаше друго, което да му подскаже нещо. Върна се при отчаяната групичка в съседната стая. Вдовицата седеше, здраво стиснала шепи в скута си. Тя клатеше глава все още невярваща и тихо си повтаряше: „Как можа да стане? Как?“ Момичето, което не бе отронило нито една сълза, сега седеше до нея и в израз на ревностна грижа я бе прегърнало през рамо с нещо повече от обикновената привързаност на слугиня към господарка. Двамата младежи крачеха притеснени и навъсени напред-назад, неспособни да стоят на едно място. Кадфел остана в прикритието на сумрака и огледа с проницателни очи отрупаната маса.
Била е сложена за трима. Имаше три чаши, една на мястото на господаря, където до масата наместо пейка без облегалка на пода лежеше стол, преобърнат в локва бира — вероятно така си стоеше от мига, в който Бонел бе получил първите пристъпи и бе станал на крака, блъскайки се в предметите наоколо. Голямата чиния с основното ястие се намираше в средата на масата. В нея още се виждаха лоясващите остатъци. Храната в една от дървените паници почти не беше докосната. Останалите бяха прилежно изчистени от съдържанието им. Петима души — не, очевидно шестима — бяха яли от това ястие, но пострадалият бе само един. На масата стоеше и купата. Кадфел я разпозна, беше от посудата на игумен Херибърт — същата, която бе зърнал върху подноса на Елфрик, когато прислужникът прекосяваше двора. В нея бяха останали съвсем оскъдни следи от соса: явно дарът на приор Робърт е бил високо оценен.
— Значи никой освен господаря Бонел не е ял от това блюдо? — попита Кадфел, като се наведе и започна съсредоточено и продължително да души ръба на купата.
— Никой — отвърна с треперещ глас вдовицата. — Това беше любезна проява на внимание в знак на особено благоволение към съпруга ми.
И той бе изял всичко. С ужасни последици.
— А вие тримата, Майриг, Елфрик… и ти, дете, все още не знам името ти…
— Олдит — отвърна момичето.
— Олдит… Вие тримата ядохте в кухнята, така ли?
— Да. Аз се погрижих допълнителното ястие да остане топло, докато господарите приключат с другото, и тогава да го поднеса. Елфрик винаги яде там. А Майриг, когато идва на гости… — тя се спря само за миг и бледа руменина обагри страните й, — … ми прави компания.
Ето значи накъде духаше вятърът. Е, какво чудно, момичето беше наистина много красиво!
Кадфел влезе в кухнята. Прислужничката поддържаше тенджерите и паниците в безупречен ред. Всички бяха добре излъскани. Момичето бе толкова оправно и сръчно, колкото и хубаво. От двете страни на мангала имаше висока рамка, която да поддържа желязната скара над въглищата. Несъмнено купата бе стояла там, докато Бонел е привършвал основното ястие. До стената бяха опрени две пейки, встрани от вратата, недалеч от огъня. На полицата под отворения прозорец се виждаха три неизмити дървени паници.
В стаята зад него мълчанието бе потискащо и страшно, тегнеше във въздуха като зла поличба. Кадфел отиде до отворената врата на кухнята, спря на прага и се загледа навън към пътя.
Слава Богу, засега нямаше да има втори смъртен случай, още по-угнетителен от първия: с твърде силно чувство за лично достойнство, за да тича, ала дарен от Господа с толкова дълги нозе, че брат Едмънд едва смогваше да го настига, по пътя откъм манастира се задаваше приор Робърт. На лицето му бе изписано величествено възмущение, полите на расото му се развяваха.
— Изпратих един послушник в Шрусбъри — каза приорът, обръщайки се към домашните на починалия Бонел, — за да извести наместника за случилото се, тъй като ми бе казано — госпожо, съжалявам за постигналата ви загуба! — че смъртта не е настъпила естествено, а е причинена от отрова. Този ужасен случай, макар безспорно да хвърля сянка върху нашата обител, е станал извън стените на манастира и не попада в пълномощията на игуменския съд — поне за това той бе благодарен. И имаше основание! — Със смъртта на съпруга би имат право да се занимават единствено светските власти. Но ние трябва да им окажем помощ, доколкото е по силите ни. Това е наш дълг.
Независимо че се държеше благородно с вдовицата и подбираше думите си на състрадание и обещанията за помощ и подкрепа в печалните задължения по погребението, приорът не можеше да прикрие възмущението и яда си. Как можа такова нещо да се случи под негово попечение, толкова скоро след като бе заел мястото на игумена, и то точно чрез дара, който лично бе изпратил в израз на особена благосклонност! Надеждата му бе да утеши опечалената с достатъчно тържествено погребение, а може би и с някое по-закътано местение за гроб около църквата, стига да се намереше такова, да прехвърли правната отговорност в ръцете на наместника, където й бе и мястото — и колкото се може по-скоро да прати случая в забвение. На прага на спалнята той отстъпи назад в отвращение и потрес и припряно отдаде почит към мъртвия с една доста кратка и смутолевена молитва, след което побърза да затвори вратата. В известен смисъл обвиняваше всички, че му бяха натрапили това изпитание и неудобство. Ала най-много негодуваше срещу ината на Кадфел да твърди, че било отравяне. Това принуждаваше манастира, ако не друго, поне да проучи обстоятелствата около нещастния случай. Още повече че съществуваше и въпросът с все още неподпечатаното споразумение. Изведнъж си представи ужасен как Молили му се изплъзва от ръцете. Сега, при положение че Бонел е мъртъв, а договорът не е узаконен, всъщност кому принадлежеше този богат имот? Дали нямаше набързо да бъде върнат обратно на вероятен наследник?
— Братко — каза Робърт, като сведе поглед покрай дългия си капризен нос към Кадфел, който бе с една глава по-нисък, — ти твърдиш, че му е била дадена отрова. Преди едно толкова страшно предположение да бъде изказано пред хората на наместника, вместо да се допусне възможността за случайна употреба или внезапен и смъртоносен пристъп, какъвто може да сполети дори хора, радващи се привидно на цветущо здраве… бих желал да чуя основанията ти за подобно твърдение. Откъде знаеш? По какво съдиш, че е било отравяне?
— По естеството на признаците — отвърна Кадфел. — Починалият е почувствал изтръпване и парене на устните, устата и гърлото. По-късно те са се вдървили, поради което вече не е можел да преглъща и дишането му се е затруднило. Последваха парализа на цялото тяло и отслабване на сърдечния пулс. Очите бяха изцъклени. Преди време съм наблюдавал същото, а тогава разбрах какво бе погълнал нещастникът, защото продължаваше да стиска шишето. Може би си спомняте, случи се преди няколко години. Един пиян колар по време на панаира се бе вмъкнал в сушилнята ми и решил, че си е намерил силна напитка. Тогава успях да го спася, защото, пристигнах веднага след като бе изпил отровата. Сега същите признаци са налице и аз зная от какво са причинени. Мога да определя по миризмата на устните му и по остатъците от яденето, което е погълнал на обяд — блюдото, което бие сте му изпратили.
Дори и приор Робърт да бе пребледнял при мисълта за това, какво можеше да се крие зад тези думи, промяната остана недоловима, защото лицето му винаги изглеждаше с цвят на слонова кост. В интерес на
