истината не беше страхливец и попита направо:
— Каква е тази отрова, щом си толкова сигурен в преценката си?
— Едно масло, което приготвям за разтриване на болни стави. И може да е взето или от запаса, който държа в сушилнята, или само от още едно място, където давам от него, от нашата лечебница. Отровата е от вълче биле, известно още като самакитка. От корените му става чудесен обезболяващ мехлем, но ако се приеме вътрешно, е изключително отровно.
— Щом ти знаеш да приготвяш лекове от това растение — изрече приор Робърт с леден глас, — едва ли си единствен. Значи не е задължително отровата непременно да е дошла от манастирските запаси.
— Съмнявам се — продължи да упорства Кадфел, — тъй като познавам достатъчно добре миризмата на моя лек, а тук усещам точно синапа и дебелеца, които добавям към вълчето биле. Виждал съм как действа, и смятам, че признаците са налице. За мен няма никакво съмнение, ще го кажа и на наместника.
— Добре е — каза Робърт със същия леден тон — човек да познава творението си. В такъв случай ти можеш да останеш тук и да разкажеш на негова светлост Прескот или на пратениците му каква е според теб истината. Но първо аз ще поговоря с тях, сега нося отговорност за спокойствието и реда в нашата обител. После ще ги изпратя тук. Когато получат удовлетворение, че са събрали всички възможни факти, прати да кажат на нашия брат енфермериена. Той ще се погрижи тялото да бъде приведено в пристоен вид и пренесено в параклиса. Госпожо — произнесе той тихо и с доста по-различен тон, обръщайки се към вдовицата, — не бива да се безпокоите, че случилото се по някакъв начин ще повлияе на пребиваването ви тук. Няма да добавяме неудобства към злочестината, която ви сполетя. Поднасям ви най-искрените си съболезнования. Ако имате нужда от нещо, изпратете слугата си при мен.
После се обърна към брат Едмънд, който крачеше напред-назад с печално изражение:
— Ела с мен! Искам да видя къде се съхраняват тези лекарства и доколко са достъпни за неупълномощени лица. Брат Кадфел ще остане тук.
След което си тръгна пак така величаво, както бе пристигнал. И със същата бърза крачка, тъй че енфермериенът отново трябваше да подтичва след него. Кадфел го проследи с поглед. Той разбираше поведението на приора. Случилото се наистина бе пагубно за Робърт, току-що заел високото си положение, и той щеше да направи всичко възможно, за да потули истината, като представи случая за злощастна, ала съвсем нормална смърт, настъпила вследствие на внезапно неразположение. Като се имаше предвид несключеното споразумение, дори и да успееше, приорът пак щеше да си има достатъчно затруднения. Ала щеше да направи всичко възможно, за да премахне скандалното подозрение за убийство, или ако се стигнеше дотам, щеше да се погрижи престъплението да се превърне в неразрешима загадка, като се припише на неизвестен злодей, дошъл отвън. Кадфел не го винеше, ала творението на собствените му ръце, създадено, за да успокоява болката, бе използвано, за да отнеме човешки живот, и това не можеше да се отмине току-тъй.
Монахът се обърна с въздишка към опечалените и срещна тъмния блестящ поглед на вдовицата, сега незамъглен от сълзи. Очите й, приковани в него, сияеха така многозначително, че за миг сякаш бяха смъкнали бремето на двайсет години и много грижи от плещите й. Вече бе доловил, че колкото и да беше потресена, не бе съкрушена от загубата, но това беше друг въпрос. Господарката на осиротелия дом се бе превърнала в седемнайсетгодишната Рихилдис, която бе оставил зад гърба си. Бледа руменина обля страните й, устните й трепнаха в колеблиба сянка от усмивка. Гледаше го тъй, сякаш двамата споделяха някакво знание, недостъпно за всички останали, и само присъствието на други хора в стаята не й позволяваше да проговори.
Истината му се разкри само след миг недоумение и силно го смути. Точно сега едва ли можеше да се случи нещо по-ненавременно. На тръгване приор Робърт го бе назовал по име — а неговото рядко се срещаше по тези краища — и бе разкрил истината на жената, която може би вече бе започнала да се чуди над избледнелите в съзнанието й нотки на гласа и движенията на тялото, мъчейки се да си припомни човека, комуто са принадлежали.
Оттук насетне неговата безпристрастност и непредубеденост щяха да бъдат поставени на изпитание. Рихилдис не само го бе познала, тя му пращаше настойчиви мълчаливи знаци на благодарност, доверие и непоклатима увереност, че може да разчита на подкрепата му — и то в степен, за която той не смееше и да помисли.
ГЛАВА ТРЕТА
Седалището на Гилбърт Прескот, наместник на Шрусбъри, откак през лятото градът бе паднал в ръцете на крал Стивън, се намираше в шрусбърийската крепост, превърната в твърдина на краля, и сега оттам управляваше усмирените вече поданици. Ако заместникът му беше в града, когато се получи съобщението на приор Робърт, Прескот вероятно щеше да изпрати него в манастира. Това щеше да бъде голямо облекчение за Кадфел, който имаше доверие в проницателността на Хю Берингар. Ала младият мъж бе далеч, в собственото си имение, така че в къщата до воденичния яз пристигна един сержант, съпроводен от двама войници с тежко въоръжение.
Сержантът бе едър брадат мъж с плътен глас, ползваше се с пълното доверие на наместника, разполагаше с необходимите пълномощия и с готовност и авторитет действаше от негово име. Когато влезе в къщата, той се обърна към Кадфел като представител на манастира, откъдето бе дошло съобщението, и монахът му разказа как се бяха развили събитията от мига, в който бе повикан. Сержантът вече бе говорил с приор Робърт и той, естествено, му бе съобщил, че подозрителното ястие е било пратено от собствената му магерница по негово лично нареждане.
— И сте напълно сигурен, че става въпрос за отрова? Била е точно в това блюдо, а не в някое друго?
— Да — отвърна Кадфел, — мога да се закълна в това. Следите са оскъдни, ала дори една съвсем малка капка от соса върху устните предизвиква след малко парене и изтръпване. Лично го изпитах. Няма никакво съмнение.
— Ала приор Робърт, който е изял остатъка от птицата, слаба Богу, е жив и здрав. Значи отровата е сложена в яденето някъде по пътя между магерницата на игумена и тази маса. Разстоянието не е голямо и се изминава бързо. Ти ли, млади човече, носиш ястията от кухнята до тази къща? И днес стори същото, така ли? Спира ли някъде по пътя, разговаря ли с някого? Оставя ли някъде подноса?
— Не съм — веднага отвърна Елфрик. — Ако се забавя или храната е изстинала, ми искат обяснения. Изпълнявам задълженията си съвсем точно. Днес също.
— А тук? Какво направи с подноса, когато пристигна?
— Даде го на мен — намеси се Олдит тъй бързо и решително, че Кадфел отново я погледна с интерес. — Остави го на пейката до мангала и аз сложих купата на скарата, за да е топла, докато поднесем основното ястие на господаря и господарката. Каза ми, че приорът я пращал като дар за господаря Бонел. След като им отнесох всичко, и ние седнахме в кухнята да хапнем.
— И никой ли не забеляза нещо нередно в яребицата? Нещо в мириса, във вида й?
— Беше богато залята със сос и ухаеше хубаво. Не, нищо й нямаше. Господарят я изяде, без да почувства нищо особено, и чак по-късно устата му започна да изтръпва и да гори.
— И мирисът, и вкусът на отровата — потвърди Кадфел в отговор на беглия поглед, който му отправи сержантът — могат да бъдат добре прикрити в подобен сос. Смъртоносното количество не е толкова голямо.
— А ти?… — обърна се към Майриг сержантът. — И ти ли беше тук? От домакинството ли си?
— Вече не — веднага отвърна той. — Бях от имението на господаря Бонел, но сега работя при майстора дърводелец Мартин Белкот в града. Днес дойдох в манастира, за да навестя един мой стар вуйчо в лечебницата, както ще ви каже и братът енфермериен. И понеже бях наблизо, реших да намина и тук. Влязох в кухнята точно когато Олдит и Елфрик се готвеха да хапнат, та поканиха и мен. Ядох с тях.
— Имаше достатъчно — каза Олдит. — Братът магер не се скъпи.
— Значи вие тримата обядвахте тук заедно. И от време на време разбърквахте яденето в купата? А тук се хранеха… — сержантът прекрачи прага на вътрешната стая и за втори път огледа остатъците от обедната трапеза — господарят Бонел и господарката ви, естествено.
Не, не беше глупав, можеше да брои и бе забеляза отсъствието на един човек и сякаш единодушната
