привлекателна, дори красива, запазила хубостта си през всичките тези четирийсет и две години оттогава.
Позна я веднага. Не бе я виждал, откак седемнайсетгодишни се сгодиха тайно. Семейството й вероятно щеше да разтури годежа им, ако бе разбрало за него. После той прие кръста и отплава за Светите земи. И въпреки клетвите си, че ще се върне да поиска ръката й, окичен с блясък и слава, забрави всичко в треската, битките и рисковете на своя полувойнишки, полуморяшки живот и твърде дълго кръстосва далеч от родината; а тя, уморена накрая да го чака, бе отстъпила пред настойчивия натиск на родителите си и се бе омъжила за един улегнал мъж. Не можеше да я вини за това. И се надяваше, че е щастлива. Ала изобщо не бе очаквал, че ще я види тук. Тя не се бе омъжила за Бонел, собственик на някакво имение на север, а за един почтен занаятчия от Шрусбъри. Но сега нямаше време нито за обяснение, нито за чудене.
И все пак я позна на мига. Четирийсет години! Излизаше, че не е забравил нито начина, по който припряно се приведе към него, нито наклона на главата, нито дори тази прическа с прибраните плитки и особено очите — големи, прями, ясни като ден въпреки тъмния им цвят.
Тя, слава Богу, не го позна. И защо да го познае? От двамата той очевидно бе по-промененият. Един чужд за нея свят го бе белязвал и нагаждал към себе си, бе променял тялото и духа му. Сега тя виждаше единствено монаха познавач на церовете, дотичал да помогне на ненадейно покосения от припадък неин съпруг.
— Оттук, отче… вътре е. Енфермериенът го пренесе на леглото. Моля ви, помогнете му!
— Ако ми е по силите и ако такава е волята Божия — отвърна Кадфел и влезе в другата стая.
Тя го следваше по петите, като настоятелно го подканяше и подтикваше. Голямата стая на дома бе обзаведена с пейки и маса, хаотично осеяна с остатъците от обяда, несъмнено прекъснат от нещо по- сериозно от обикновено неразположение. Бяха казали, че след като приключил с яденето, изглеждал добре, а Кадфел видя счупени съдове и петна както на масата, така и по пода. Ала тя го поведе припряно нататък, към спалнята.
Брат Едмънд се изправи до леглото. В широко отворените му очи се четеше уплаха. Той бе положил стопанина на дома възможно най-удобно и сега пострадалият лежеше покрит с одеяло върху завивките, ала енфермериенът не можеше да стори нищо повече за него. Кадфел се приближи и сведе поглед към Жербаз Бонел. Едър пълен мъж с гъста сивееща кестенява коса и къса брада, по която се бе проточила слюнка, стичаща се от двете страни на скована, полуотворена уста. Очите гледаха втренчено с разширени зеници от сиво-синьото лице. Хубавите черти, издаващи сила на характера, сега се бяха изкривили в мъртвешка гримаса.
Пулсът, който улови Кадфел, бе немощен, забавен и неравен, човекът трудно си поемаше дъх. Всяко вдишване бе продължително и мъчително. Плътта по челюстта и шията се беше втвърдила като камък.
— Вземете една купа — каза Кадфел, докато коленичеше — и разбийте два-три белтъка в малко мляко. Ще се опитаме да изкараме каквото можем от него, но се опасявам, че е късно. Връщането на храната по хранопровода може да му навреди също толкова, колкото и поглъщането й.
Не се обърна да види кой изтича да изпълни нареждането му. В този миг смътно осъзна, че в къщата има още трима души освен брат Едмънд, стопанката Бонел и нейния покосен съпруг. Двамата бяха Елфрик и прислужничката, в това не можеше да има съмнение. Успя да разпознае третия едва когато някой се спря до него, приближи дървената купа до лицето на Бонел и наведе главата на парализирания към течността.
Кадфел вдигна за миг поглед, доволен от своевременното действие, и срещна решителното и в същото време уплашено лице на младия уелсец Майриг, племенника на брат Рийс.
— Добре! Повдигни с ръка главата му и дръж челото му неподвижно.
Оказа се лесно да налеят синапената отвара в зейналата уста, но свитото гърло почти не поемаше течността и голяма част от нея изтече обратно в купата по брадата на парализирания. Докато повдигаше измъчената глава, ръцете на брат Едмънд трепереха. Майриг, който държеше купата, също се тресеше. Последвалият пристъп разтърси едрото тяло и отслаби още повече бездруго немощния пулс. Наистина бе твърде късно за Жерваз Бонел. Кадфел се отказа и остави гърчобете да преминат, тъй като се страхуваше да не го убие със собствените си ръце.
— Подайте ми млякото с яйцата.
Той много бавно и внимателно сипа от течността в устата на умиращия, оставяйки я от само себе си да потече в стесненото гърло — в такива малки количества нямаше опасност да го задави. Макар да бе твърде късно и сместа вече да не можеше да предотврати въздействието на отровата върху хранопровода, поне можеше да образува облекчаващ слой върху язвите и да успокои страшните болки. Той изливаше търпеливо течността с лъжицата, капка по капка, а всички край него бяха притаили дъх и се бе възцарила мъртва тишина.
Едрото тяло се бе свило и изглеждаше някак смалено в леглото, пулсът биеше все по-слабо и по-слабо, изцъклените очи се замъгляваха. Бонел лежеше неподвижен. Мускулите на врата му повече не направиха усилие да преглътнат, но останаха изпъкнали и вдървени. Краят настъпи внезапно и безшумно, просто дишането и пулсът спряха.
Брат Кадфел върна лъжицата в купата с мляко и приклекна назад на пети. После вдигна поглед към кръга от стъписани объркани лица и за пръв път успя да ги разгледа отблизо: Майриг, в чиито ръце се тресеше купата с неприятно съдържание, Елфрик, пребледнял и мрачен, който гледаше втренчено към леглото през рамото на брат Едмънд, момичето — брат Марк бе казал самата истина, действително беше много хубаво с русата коса и черните очи — стоеше вцепенено, твърде сащисано, за да заплаче, и притискаше малките си юмруци към устата, а вдовицата, господарката Бонел, която някога бе носила името Рихилдис Бон, бе обърнала мраморно лице към леглото с поглед, вперен в онова, което бе останало от съпруга й, и очите й бавно се наливаха със сълзи.
— Повече нищо не можем да сторим за него — каза брат Кадфел. — Отиде си.
Всички изведнъж рязко се раздвижиха, сякаш внезапен порив на вятъра ги бе разлюлял. Сълзите на вдовицата преляха и потекоха по застиналото й лице — тя сякаш все още бе твърде замаяна, за да проумее какво ги бе причинило. Брат Едмънд докосна ръката й и внимателно каза:
— Ще имате нужда от помощници. Много съжалявам, всички съжаляваме. Някои задължения ще поемем ние. Докато бъдат уредени формалностите, ще го положим в нашия параклис. Аз ще се разпоредя да…
— Не — каза Кадфел, докато се изправяше с мъка на изтръпналите си нозе, — това още не може да бъде сторено, Едмънд. Тук не става въпрос за естествена смърт. Преждевременната кончина бе предизвикана от отрова, която починалият е погълнал с храната по време на скорошния обяд. Тук има работа за наместника и не бива да разместваме или да пипаме каквото и да било, преди хората му да прегледат всичко.
За миг настъпи смутено мълчание. После Елфрик каза с дрезгав глас:
— Но как е възможно? Не може да бъде! Всички ядохме едно и също. Ако е имало нещо в храната, трябваше да порази всички ни.
— Истина е! — каза с треперещ глас вдовицата и се разрида.
— От всичко ядохме освен от малкото блюдо — намеси се слугинята.
Гласът й звучеше детински и уплашено, ала и решително. Момичето веднага се изчерви, съзнавайки, че е привлякло вниманието към себе си, но продължи без колебание:
— Онова, което му изпрати приорът.
— Но то бе част от личния обяд на приора — каза ужасен Елфрик. — Брат Петръс ми каза, че получил нареждания от него да задели една порция и да я изпрати на господаря с пожелания за здраве, за да възвърне апетита му.
Брат Едмънд хвърли уплашен поглед към Кадфел и прочете в очите му същата зловеща мисъл, която бе споходила и него самия. Побърза да каже:
— Ще отида при приора. Да се молим на Бога да не го е постигнала и него зла участ. Ще изпратя да кажат на наместника. Братко, моля те, стой тук, докато се върна, и се погрижи никой да не пипа нищо.
— Така и смятам да направя — мрачно отвърна Кадфел.
Веднага щом възбуденото шляпане от сандалите на брат Едмънд затихна, Кадфел подкани вцепенените обитатели на къщата да отидат във външната стая — далеч от спарения въздух в спалнята, пропит със зловонията на повръщано, пот и смърт. Да, и на още нещо… едва доловимо, ала постоянно присъствие дори
